Виолета РАДЕВА

 

 

Патриархът на родната литература, обявен за „великобългарски шовинист” от българските комунисти – отказал да сведе чело пред „освободителите”. След края на „измамата Санстефано” българите, чиито земи са разкъсани на парчета, а самите те поставени в различни режими на зависимост, заживяват с мисълта как да се обединят. Неосъщественият национален идеал, така идиотски проигран през поредната руско-турска война от 1877-1878 г., ляга в основата на въстания и четири войни през първата половина на ХХ в., завършили с национални катастрофи и завинаги изгубени надежди за обединение.

 

Но измамата „Санстефано” има и друго, още по-страшно измерение.

Тя противопоставя българи на българи и издълбава дълбока, непреодолима сякаш пропаст между русофили и русофоби. Вътрешни межодуособици, преврати, организирани и провеждани от оръдия на Руската империя; убийства на политици и държавници, опитали се да противостоят на агресията; саботажи, разбойнически банди, терор, метежи и бясна болшевишка пропаганда след заграбването на властта в Петербург от Лениновата шайка – такива са плодовете на завоевателната многовековна политика на северната мечка, нацелена на юг, към проливите и Константинопол.

Съзнанието на масовия българин още от детската градина се обработва в чуждопоклонничество, в коленопреклонно мислене по отношение на „братушките”. Иван Вазов, безспорният народен поет, създателят на всички жанрове в новата българска литература, е иконата на русоблизците /думата е производна от „руснак” и „близък”, тоест „русоблизък – ед. ч., русоблизци – мн. ч.” – бел. В. Р./ с неговите стихотворения „Здравствуйте, братушки!”, „Русия!”, „Чуйш ли гърмът при Морава”, „Голгота” и други. Запален русофил, той естествено ненавижда отстояващия независимостта на Княжество България държавник и довчерашен апостол и поет Стефан Стамболов и след потушаването на русофилския бунт от 1886 г. Вазов емигрира в Руската империя. Но сърцето на поета е сърце на българин и душата му копнее за родното небе, за сладката майчина реч, за бащината стряха. Чуждият хляб, който е ял, едва ли му се е усладил. И това проличава в по-късното му творчество.

Иван Вазов по неповторим начин възпява самоотвержеността на нашия войник, героизма му, отдадеността на националния идеал, проявени още по време на Сръбско-българската война от 1885 г., когато сръбският крал Милан, подтикнат от Русия, напада след Съединението на Княжество България и Източна Румелия останалата без кадрови офицери българска войска. Тези чувства изразява в стихосбирката „Сливница”: „Бащата на доброволците”, „Завръщането на лавроносните войски”, „Българският войник”, „Само ти, солдатино чудесни”, „Новото гробище над Сливница” и други.

Русофилските и славянофилски чувства на Вазов, колкото и силно да го владеят, особено по време на Руско-турската война от 1877-1878 г. и до края на XIX в., отстъпват пред любовта му към отечеството и верността му към националния идеал за етническо обединение.

В трите стихосбирки: „Под гърма на победите” /1914/, „Песни за Македония” /1916/ и „Нови екове” /1917/, той възхвалява силата на българското оръжие и дава израз на народните въжделения и мечти, вдъхнали сила и породили небивал устрем у облеклите войнишки дрехи довчерашни орачи, учители, чиновници през Балканската, Междусъюзническата и Първата световна война. Заради стихотворенията от тези стихосбирки комунистическите литературни критици деляха Вазов на „прогресивен” и на „певец на великобългарския шовинизъм”.

„Прогресивен”, защото „българо-съветската дружба, без която не бихме могли да изградим нашия нов социалистически живот и нашата нова социалистическа култура, има своите дълбоки корени в историческия развой на нашия народ, посочени по художествен начин в творчеството на Вазов” /Георги Цанев/.

„Певец на великобългарския шовинизъм”, тъй като „Балканската война беше замислена, подготвена и водена като война завоевателна” /същият Георги Цанев/.

През десетилетията на комунистическа тотална власт след септември 1944 г., тъй наречените „шовинистични” стихове на Иван Вазов стояха притиснати и безмълвни между кафявата подвързия на неговите „Събрани съчинения в 20 тома”. Но покрай отбелязването на стогодишнината от включването на Царство България в Първата световна война тук-там бяха припомнени редове от сбирката „Нови екове” и по-специално стихотворението „На руските воини”, където мнозина с изумление прочетоха следните редове:

 

„О, руси, о, братя славянски,

защо сте вий тука? Защо сте

дошле на полята балкански -

немили, неканени гости?”

 

Особено впечатление правеха стиховете:

 

„И пак ви не мразим /не крия:

обича ви още народа/;

но любим и свойта свобода,

стократно по любим я ние.

За тоз кумир ние се бием

и с чужд, и със близък упорно

и няма ний врат да превием

пред никакво иго позорно!”

 

В Добруджа гръд срещу гръд се изправят български и руски войници. В очите на Вазов това е „борба небивала, нечута!”, тя е като битката на Давид с Голиат, това е

 

„... страшен напън на жили,

на мишци, на воля железна,

о, Роде, в двубоя, в кой влезна,

какъв могъщ изблик от сили,

когато разбиваш вълните

свирепи на цял рой душмани,

и твойте деца-урагани

на Хидрата чупят главите!”

 

Пропагандната война на Северната империя срещу Царство България е в пълен ход. Руските вестници наричат България „Юда”. Тя била предала своите освободители, своите братя, святото славянско дело. На тези обвинения Вазов отговаря със стихотворението „Юда” ли?”, в което диша цялата любов на стария вече поет към народа, чийто син е:

 

„Нарекоха те „Юда”,

народе славен мой –

вик злобен на заблуда

в заблудите без брой!

Как? Юда – ти ли, който

за правда бе борец

и на челото, свойто,

трънлив носи венец?

Ти, Юда? Кой живота

жертва за роба брат

и своята Голгота

има на тоя свят?

...

Не носиш ли дълбоки

ти рани по снага?

За цели най-високи

не лейш ли кръв сега?

Такъв ли знай земята

предателя Христов –

борец за правда свята

и пълен от любов?

Кое сърце туптяло

кат твойто за честта?

Кое чело блестяло

с по-висша красота?”

1916 г.

 

Стихосбирката „Нови екове” е апотеоз на българския дух, но и еремиев плач за гибелта на толкова свидни чеда на народа. Прочетете отново „Завоят на Черна”, „Македонските витязи”, „Родината”, „Дивиш ме...” и много други. Ще завърша със следното стихотворение, което Иван Вазов пише на 26 декември 1916 година:

 

БЪЛГАРИО, ЖИВЕЙ!

 

„Охулиха те злобно враговете,

прокле те лицемер и фарисей,

но твоята съдба по-ярко свети:

Българио, живей!

 

Жестоки рани те покриха, злото

извика с радост: „Тя ще угасней!”

Но ти издигна гордо пак челото –

Българио, живей!

 

„Да мре! – решиха на съвет събрани

вразите, – щом за себе по милей!...”

Но ти каза: „Не ща да мра, душмани!” –

Българио, живей!”

 

Поклон пред Патриарха на българската литература!