Момчил ПЕТРОВ

Днес, точно на 6 септември, броят на жертвите на руската армия в Украйна достигна 50 000 души и това е основателен повод да споделя няколко неща, които отдавна си мисля. Голяма част от тези жертви са жители на останалите в т. нар. „Народни републики“, територии на Луганска и Донецка област.

През 2014-а значима част от тяхното население поддържаше т. нар „Руска пролет“ – движение, противопоставящо се на еманципирането на Украйна в самостоятелна държава спрямо Русия и окончателно скъсване със съветското минало. Неслучайно част от символите на „народните републики“ бяха съветските знамена, паметниците на Ленин и други дейци на болшевишката революция.

Твърде повърхностно е да обясняваме това движение като „руско“. Тези хора на референдума за независимост през 1991 бяха гласували като украинци и на всички преброявания, след това масово се бяха писали украинци, макар опцията „руснак“ да съществуваше, беше използвана от около 20% от населението. По-скоро това беше една анти–западна реакция, в смисъл на реакция срещу Украйна, разбирана като част от Европа, като страна с траектория на развитие, напълно отделена от Русия, съветското и имперското минало. Тези хора се възприемаха като украинци, но в момента, в който стана ясно, че да си украинец означава да си европеец, те предпочетоха да се нарекат руснаци. Убеден съм, че в дълбоката си мотивация болшинството жители на Донбас първоначално не желаеха да са точно Русия. Те искаха да са съюзници на Русия.

Така се стигна до февруари 2022, когато жителите на ДНР и ЛНР бяха насилствено мобилизирани. В интернет е пълно с ужасяващи видеа, където се вижда как тези хора са излавяни като животни по улиците – докато отиват до магазина, до родителите си, докато се придвижват с жените и децата си. След това така сформираните батальони бяха използвани като пушечно месо срещу украинските отбранителни линии. Буквално. Тези хора, наричани иронично „мобики“, бяха тикани напред в безумни атаки, целящи да бъдат разкрити позициите на украинските части, които после да бъдат обстрелвани от артилерията. Така вероятно около половината от тези 50 000 загинали военни са насилствено мобилизирано население на ДНР и ЛНР. Имаше филхармонисти, учители, сервитьори, готвачи, миньори, какво ли не. Роби, използвани като пушечно месо. И тепърва тези хора ще бъдат доунищожени, защото са използвани от руското командване по безобразен начин.

Това е добър повод да се замислим за това какво представлява да си съюзник на Русия.

Напоследък мисля за това и покрай съдбата на Нагорни Карабах. 30 години тези хора живяха изолирани от света в непризната международно окупирана територия. Не се развиваха, не пътуваха, не бяха част от напредъка на човешката цивилизация. Както всъщност и самата Армения пожертва своята модернизация и независимост, за да бъде съюзник на Русия и да пази Нагорни Карабах. След 30 пожертвани години Русия изостави Нагорни Карабах, защото така ѝ беше интересно и важно в този момент. И арменците загубиха и тази територия, освен времето, независимостта си и възможността да са част от света. Това е съдбата на съюзниците на Русия. Изолирани, използвани и в крайна сметка изоставени.

На днешния ден през 1885-а България избра друга съдба. Да бъде независима от Русия, да гради своето бъдеще, посветено на независимост и траектория, насочена към постиженията на модерните европейски държави.

Не само че тогава България успя, но последваха три десетилетия на фантастично национално развитие, които днес не можем да проумеем. Които свършиха с национална катастрофа, защото междувременно България отново реши да бъде „съюзник“ на Русия. И беше предадена от своя „съюзник“. И така – вижте съдбата на жителите на Донбас, на Нагорни Карабах, на Армения. Кой иска пак да бъдем съюзник на Русия?