”Нощес ми докарали някакъв си русин да пее руски песни от нашите окопи, за да разколебават българите - те нали нещо са сродни. Той пя, те го слушаха, че като откриха един огън по нас - на ти тебе едно разколебаване, едни песни, ни в туй, ни в онуй време. Едва сварихме да се изпокрием…” Из дневника на френския сержант Жер Оливие, сражавал се с българските войски при село Кенали в Македония, оцелял по чудо след разгрома на Колониалната френска дивизия при голямата й пехотна атака на 14 октомври 1916 г.
И още: ”15. 10. 1916. Какви ти германци! То били българи - брадясали, страшни, черни цървулани. Видях ги с очите си, макар отдалече - цели покрити с косми, с пъклени очи. Отървахме се, ама как, сам си зная, а за другите един Бог знае. На ти тебе „атакувай”! Не разбирали българите от окопна война! Сочейки безспорната мощ на нашата артилерия, поручик Шотард ревеше: ''Те всички са избити от барабанния ни огън. Вървете направо към окопите, никаква съпротива, никаква жива душа няма да срещнете и довечера сте в Битоля - там е почивката, там е избавлението. En avant! Vive le France! И ние се втурнахме.
Аз бях с команда чистачи на окопи /nettoyeurs/, която вървеше по-отзад, със задача, щом се заемат окопите, да се пръсне по тях и с нож и бомби да очисти всички ходове и окопи от останалите и скрилите се българи. Отначало никой не се обаждаше и ние с още по-голяма увереност тичахме към телените им мрежи, гдето действително всичко бе разринато от нашата артилерия.
Ненадейно като зафучаха снаряди върху нас, от вси страни се разтракаха картечници и тъкмо навлизахме в окопите им, сякаш из под земята изскочиха тия чудовища, нададоха едни дивашки викове и като бесни вълци се втурнаха право срещу нас, що бяхме отзад, с ножове, бомби, ятагани…
С хиляди бяха, не видях точно колко бяха, не сварих и да видя - чистачи, щурмующи, черни, бели, всички се разбъркахме от тая изненада и рукнахме назад. Че като започна и нашата артилерия върху нас, че и тяхната бие, та се къса, онези страшилища надали адски викове тичат подире ни, гърмят, хвърлят бомби, колят кого и да сварят.
Аз по чудо стигнах и минах нашите окопи и се скрих, останалите, особено щурмующите на поручик Шотард - смляха ги, нищо не остана от тях. Бил съм и в други боеве и при Сома, и при Вердюн, но такава страхотия и такъв бесен народ не съм виждал. Ребюфа, горкият Ребюфа! Жив го уловиха. Тежко му! Той от тия канибали най-много се боеше. И Кампло, и него уловиха жив. Каква съдба ги чака… Боже, Боже, къде ни изпрати. Аз си знаех, че няма да успеем, но дружинният като викнал: ”Атакувай! En avant!” Я ти ела, да те видя, я ти излез срещу българите, като били толкова прости и не разбирали от модерен бой… Да бяхме само бели, поне нямаше тъй нещастно да свършим. Аз го заявих и на ротния: ”Mon capitain, не ви ща 30 души във взвода, половината ми дайте, само десет ми дайте, да, десет, но да са бели французи”. С тия ваксаджийски кутии /boites a cirrage/ - сенегалците, никъде не можеш да отидеш. Те и френски не разбират. Само зъзнат от студ и за вкъщи плачат. Отвратителна сган са тия черни. Ех, да беше цялата ни войска само бели…”
(Сержант Жер Оливие. Публикувано в сборника „КЕНАЛИ”, издание на 8-а пехотна Тунджанска дивизия)
(Бр. 2/2021 на „Златоградски вестник”)