+ Защо днешните македонци са издигнали паметник на "политонима" Самоил, а не на "техния" човек Василий Втори Македонец-Българоубиец?
Момчил ДОЙЧЕВ
Съвременната македонска идентичност не е национално-демократична, а националистическо-тоталитарна. Тя е е "въобразена" и съответно "конструирана", по известното определение на Бенедикт Андерсън. Всяка модерна нация се конструира по този път от своите национални водачи, по тази теория. Все пак трябва да се види дали това създаване на въобразена национална общност става „отдолу нагоре“, или обратно – „отгоре-надолу“, т. е. чрез натиск от страна на държавната власт.
Нормалният процес на постепенна етническа и национална идентификация се осъществява отдолу нагоре – така възникват всички европейски нации. Познати са две изключения - северомакедонската национална идентичност в бивша Югославия и молдавската в бившият СССР. Няма и следа от различна от българската македонска идентичност със сигурност до Балканските войни и чак до началото на Втората световна война. Нещо повече – всички междувоенни европейски етнолози и изследователи третират мнозинството от населението в границите на Югославия, а именно Вардарска Македония и източната и южната част на Моравско и Тимошко в „стара Сърбия“, като българско национално малцинство. Като такова го третират сръбските документи от това време, гръцките документи от Южна Македония, присъединена към Гърция, както и документите на дипломатите от всички европейски страни и Турция.
Все пак, нова македонска идентичност има и тя е „въобразена и конструирана“ поради трагични и травматични политически превратности, основно в продължение на едно поколение, родено между 20-те и 40-те години на ХХ-ти век. Тя е въобразена и изкуствено създадена най-вече от господстващата тоталитарна комунистическа държава Югославия, на много ясна просръбска и антибългарска основа.
„Въобразяването и конструирането“
на българска национална идентичност започва като процес в границите на Османската империя, в големите исторически области Мизия, Тракия и Македония, където българският етнически компонент се настанява между 7 и 9 век. Навсякъде в Европа националната идентификация започва в периода след Наполеоновите войни от началото на Х!Х век и продължава до средата на Х!Хвек. Българската национална идентичност се оформя основно след Кримската война и особено в десетилетието между обособяването и признаването на Българската екзархия, т. е. в десетилетието 1860-1870 г. Възстановяването на българската държава с решенията на Берлинския конгрес през 1878 е само следствие от това вече национално обособяване. Но какви са неговите граници?
Неоспорими са два основополагащи документа – Султанският ферман от 1870 г., който определя границите на Независима българска църква и решенията на Цариградската посланическа конференция за създаването на две автономни български области. И според Султанския ферман от 1870 г., и според решенията на Великите сили в Цариград през зимата на 1876-1877 г., областите, където поне две трети от християнското население се самоопределя като българско, са: Добруджа, Мизия, Нишкия и Софийския санджак, Северна и Централна Тракия, Странджа, Родопите и Вардарска Македония.
Съществува и трети основополагащ документ – определените граници на Българско автономно княжество в Сан-Стефанския прелиминарен договор между Руската и Отоманската империи. Само че този договор е в нарушение на договорките на Руската империя с останалите Велики сили – най-вече с Австро-Унгария и Великобритания, според които автономно българско княжество ще има само между Дунав и Стара планина. Което и отменя османския и общоевропейския консенсус относно това „Къде е България“. Утежняващо обстоятелство е и това, че този предварителен и неприемлив за другите Велики сили договор придава на българското княжество Беломорието, Южна Македония и Източна Албания, където българското население е малцинство, за сметка на български земи в Нишко-Моравския санджак и Северна Добруджа, които се предават съответно на Сърбия и Румъния.
Данните за самоопределянето на населението в историческата област Македония до навечерието на Балканските войни са непреодолими. Говорещите български език християни се самоопределят като българи, а не като македонци, с толкова изключения, колкото в днешна България има хора, които се самоопределят като тракийци, добруджанци, или шопи, но не и като българи. Султанският ферман определя границите на Българската екзархия след нещо нечувано по това време не само за Османската империя - проведен референдум сред християнското население в европейската част на империята, при който към Българската екзархия са включени онези територии, в които две трети от християнското население се самоопределя към нея. Определено това не е само религиозно, но национално самоопределение, просто защото Вселенската патриаршия се смята от българите за предимно гръцка, т. е. проядена от етнофилетизъм, в каквото пък патриаршистите и гърците обвиняват българите, а не „македонците“, защото половината от българските църковни дейци-екзархисти, са от македонските краища. В Истанбул по това време живеят и около 50 хил. българи, повече от половината от тях идващи от Македония.
Второ признание за българския характер
на Вардарска Македония идва от решенията на Цариградската посланическа конференция през зимата на 1876-1877 г. Великите сили представят исканията си пред султана за създаване на две автономни български области – Източна и Западна. В западната влизат цяла днешна Вардарска Македония /заедно с Леринско и Костурско в днешна Гърция/, Моравско, с градовете Ниш, Пирот и Враня – в днешна Южна Сърбия и дори източната част на днешно Косово, в което мнозинството е албанско.
В по-голямата част от съвременната географска област Македония – без нейните крайни южни и крайни западни краища, където българите съжителстват с гърци, турци и албанци, на основата на общ език, територия и етническо самосъзнание се е утвърждавала българска народност в продължение на повече от 11 века. И затова, когато идва времето тя да бъде национално "въобразена" през Х!Х-ти век, това не среща никаква съпротива сред населението нито в Тракия, нито в Македония.
За съжаление такава голяма независима държава не е изгодна на никого – нито на Великите сили, нито на съседите на България. Отделянето на Македония от свободна България, обединена през 1885 г. с Османската провинция Източна Румелия, зарежда бъдещи противоречия. От една страна Македония става ключова позивна за българско национално обединение. От друга страна в османската провинция протичат процеси на разграничение от идеята за Целокупна България, просто поради силната съпротива на всички политически фактори против това – от Османската власт, до съседите Гърция и Сърбия и на практика от всички останали Велики сили, начело с Руската империя. Геополитическият фактор в случая е неумолим – България не може да се противопостави на всички, за да осъществи национално обединение. „Македонският въпрос“ не е чисто български, а международен въпрос. Не става дума за това, че географската област Македония е мултинационална – в крайните южни части и в Беломорието гръцкият и турският елемент заедно са доминиращи, в западната част доминират албанците, турският етнически компонент, заедно с мюсюлманите, достигат до една четвърт от населението, в македонските предели живеят още и други малцинства – столицата Солун е предимно еврейски град, арменци, куцовласи, цигани и др., допълват пъстрата етническа картина в областта.
Българите-християни са около две трети във Вардарска Македония и една трета в днешна Егейска Македония. Македонският конструкт е нов националистически "конструкт", построен „отгоре надолу“, чрез "деконструкция" на българското национално съзнание на мнозинството от българското население. Това става като процес първо в окупираната от Кралство Сърбия Вардарска Македония през 1912-1913 г., когато започва жесток процес на сръбска асимилация, основно чрез терор и промиване съзнанието на българското население. Никоя велика сила и най-вече Русия нямат интерес от обединение между българите от България и Македония. Това се разбира още непосредствено след обединението на княжеството с Източна Румелия. Пръв Стамболов, а след него и Гоце Делчев осъзнават, че Македонският въпрос не е чисто български, а международен въпрос и затова отхвърля всякакви революционни авантюри за насилствено присъединяване на Македония към България, давайки си сметка, че това ще доведе до катастрофа поради съпротивата не само на Османската империя, но най-вече на Сърбия, Гърция и особено на Руската империя. Която по това време вече мечтае да окупира цялата Черноморска област на Румъния и България, за да си отвори пътя към Цариград и Проливите.
От тази гледна точка стратегията, която поемат българските дейци и от свободна България, и от Македония след Стамболов, е съдбовно погрешна. Това се проявява по време на Балканската война, когато българската армия се бие с основните сили на Отоманската империя пред нейната столица Истанбул, когато в същото време сърби и гърци „освобождават“ Македония. Ясно е че след това ще последва катастрофа, когато против България по време на неизбежната „втора балканска война” всички съседи на България я нападат от Запад, Север и Юг.
Стратегията на Сърбия и
Гърция в Македония е ясна
– асимилиране на българите и превръщането им в сърби и гърци. И докато гърците имат успех в това – все пак българите в Егейска Македония са малцинство, в голяма част патриаршисти и гъркомани, във Вардарска Македония Сърбия, която няма население там, освен шепа сърбомани, залага на терор, въоръжена пропаганда, образователна асимилация и заселване на сърби. След Първата световна война тази политика на Сърбия води до отдалечаване на македонците от България и поява на идеи за отделеност, засилени от решения и на Коминтерна. Но те не водят нито до сърбизация, нито до масова „македонизация“ в междувоенния период. Затова окупиращите Македония германски и особено по-късно влизащите български войски, са посрещнати като освободители, а не като окупатори. Истинско начало на македонска национална идентичност започва от края на Втората световна война и в комунистическа Югославия след 1944 г., когато се поставят основите на тази въобразена и конструирана, но отгоре надолу, нова македонска национална идентичност. В резултат на този кратък, но силно травматичен опит, съчетан с травмата от това, че България губи за 20 години 3 войни за национално обединение с Македония - всичко това е в основата на ясната антибългарска посока на тази нова, едновременно просръбска и прото тоталитарна националистическа идентичност, да намери подходяща почва в днешна продължаваща да бъде зависима от Сърбия Република Северна Македония.
Не е ли странно пълното съвпадение на мнението по македонския въпрос на нашите либерални хуманитаристи и антибългарските скопски националисти?
За каква "наука" може да се пледира, при положение, че едните и другите отричат съществуването на "историческа истина" - това са всъщност интерпретации на фактите, понякога съчетана с пълното им отричане /както бе казал Сталин - ако нашата правда не съответства на фактите, толкова по-зле за фактите/.
Факт е, че Вардарска Македония остава извън българската национална общност и държава. На преминалата дискусия за идентичностите и българо-македонския спор на кръгла маса от 27 януари, 2021 г., македонистът Стоjчо Стоjчев заяви, че в Битолския надпис, където три пъти се споменава, че цар Йоан Владислав е българин по рождение, български цар, построил крепостта на Битоля за спасение на българите - българи било не етноним, а политоним - като ромей напр. На забележката, че в български средновековни извори на много места се говори, че българите са разбили гръцката, а не ромейската войска, отговорът бе, че и гърци било не етноним, а политоним...
На въпроса - тогава сегашния македонец не е ли по същата логика само политоним, отговори, че било означавало и националност и много друго. А не означава ли етнографска група като тракиец, шоп и пр. – за това отговор няма.
С какво спекулират постмодернистите-македонисти?
Спекулира се с теза, която не прави разлика между античния и днешния македонец в РСМ, между древните, средновековните и съвременните българи, с други думи - не се прави разлика между етнос и модерна нация. Но да се твърди, че българи е само политоним, но не и етноним в Средновековието, е доказателство за липса на логика, защото ако е само политоним, той на какво се основава? - на някаква територия, мит, идеология, държава без население?
Тогава е чудно защо македонистите приемат, че има едни и същи македонци като етнически субстрат и през античността, и през Средновековието, и отново от 60-те години на Х!Х в., което е пълен нонсенс. Етноним "македонци" има, но те по време на Римската империя и Византия живеят в Тракия. Такъв е император Василий Втори, който преди да стане Българоубиец, носи прозвището Македонец, защото идва от тогавашната географска област Македония!
Защо днешните македонци са издигнали паметник на "политонима" Самоил, а не на "техния" човек Василий Втори Македонец-Българоубиец? Едва ли може да има по-подходящ паметник в днешната антибългарска република Скопие, от този паметник!
Но всички тези факти ясно показват, че насилствено конструираната македонистична идентичност е националистическа, а не национална, формирана по време на тоталитарен режим, а не на демокрация.