Новини

Златоградчанинът Тома - от революционните кръжоци на Левски и Раковски - в местния родопски фолклор

сряда, 23 декември 2020 Златоградски вестник Златоградски вестник

 

Ефим УШЕВ

 

 

В поредната си статия във в. „Труд” (3 юли 2020), под заглавие „Революционните кръжоци и комитети на Левски”, проф. Пламен Павлов отбелязва едно от тези революционни формирования по цялото българско етническо землище - това в севернодобруджанския град Тулча, като изнася и следното сведение:

 

„...В Тулча, центърът на стопанската и културна активност на българите в Северна Добруджа и близките селища, през 1866-1867 г. такива ранни комитети са създадени от Стефан Караджата, поп Харитон, Иван Кършовски, а и от Левски при учителстването му в с. Еникьой (дн. Михаил Когълничану, Румъния). През 1867 г. тулчанският „кръжок” създава малко известната чета „Златна надежда”, за която разказва в спомените си Иван Цанов. В нея има българи от различни места, озовали се в Тулча, сред които и Тома Стоянчов от далечното Даръдере (дн. Златоград) в Родопите...”

 

Това нас, златоградчани, обаче, едва ли трябва да ни изненадва, тъй като ни е известна златоградската народна песен „Караш ма, майчу”, записана под № 45 във фолклорния сборник „Златоградска народна поезия” (Макпрес, София, 2002, съст. Е. Ушев).

В нея въпросния Тома е един от лирическите герои, дошъл от родния си град чак в далечна Тулча, а в песента е на една маса и разговаря със своя съгражданин Георги, забегнал от родното Даръдере, след като майка му категорично му забранила да се ожени за местната девойка Василка от Кирчовския род.

В песента Василка е наричана със съкратеното „умалително” разговорно „Въша” и сега ще си позволя да ви представя цялата песен:

 

Караш ма майчу

 

Караш ма, майчу, мъмриш ма!

Я ти ща скоро забе́гна,

много щиш ва́рди и пита,

де видиш пътник чи върви:

„Пътниче, още друмниче,

дъ́ли ми не́йде ни ви́де

мо́енок си́на голе́мчек?”

- Ви́дех го, стара бабичко,

във Тулча, във касабъ́на,

в ново дюке́нче седеше,

до не́га и друг име́ше,

ме́саше То́му Чо́йнювек.

Тому си Гьорге думаше:

- Гьоргю ле, близък комши́е,

защо си нах ту́ва допа́днал,

Тулча е я́це далеко!

Де́ли си имане докарал,

или щиш от ту́ва да ди́гаш?

- Ни́ съм има́не докарал,

ни́ ще от ту́ва да дигам,

майци си ина́ть ще правя,

буба́йкуви пари да харча,

га ми ни дават да зема

на киси́м Въ́ша Ки́рчовска.”

Пък си майка му викаше:

- Земи я, сине, земи я,

ам та лу Въ́ша ни ра́чи

и Ки́рю ти я ни дава,

чи си сархо́шин ко́пеле.

 

В личен разговор с проф. Павлов, той поясни, че златоградчанинът е само споменат в списъка на четата, веднъж като "Стоянов", вторият път като "Стоянчов". Но затова пък фолклора категорично е зафиксирал присъствието на този човек там.

„Тъй като присъствието на един златоградчанин не можеше да не ме впечатли, казал съм на Николай Тодоров, директорът на музея в Силистра, да потърси дали има нещо повече за него, каза още историкът. - Тодоров е писал дисертация за Тулча през Възраждането, ползва много документи, вкл. османо-турски, така че евентуално може да излезе нещичко за него”.

Изглежда обаче той там е споменат с бащиното си име, защото според изнесената песен фамилията му е Чойнев, известна и съществуваща в Златоград и до днес. Както всъщност и девойката Въша Кирчовска е наречена по името на баща й Кирчо.

Тулча и Северна Добруджа през 19-ти век са нещо като нашия български „див Запад", който всъщност е „Изток", разбира се. Известни са множество снимки и текстове за българския гр. Тулча, където след победната ни война срещу румънци и руснаци през 1916-1917 г., целия град тържествено посреща победителят ген. Тодор Кантарджиев.

И тогава в него все още действат българско училище и българска църква, тъй като населението му е предимно българско. Така че е нормално там да отиват какви ли не предприемчиви хора - главно от Сливен, Търново, Русе и др., но както виждаме, нищо не е попречило и на нашия Тома да е бачкал някъде по Северна България и оттам да е отишъл на „вътрешен гурбет" в Тулча.

„Множество документи и книги сочат, че всичко е българско в него, а за издаването на някои книги от епохата на възраждането ни спомоществователите от Тулча са повече от тези, примерно, от Русе, Шумен и Търново, взети заедно”, казва проф. Павлов.

Затова и в предговора на сборника, от който вземаме песента („Златоградска народна поезия”), отбелязвам градът Тулча като гранична територия на землището ни тогава – „от Тулча до Охрид, и от Белград до Одрин”. Защото градът е бил търговски център от класа, свързан с Румъния, Русия, а по великата Дунава с кого ли още не. А както става ясно от изнесеното, с него се свързва в народната памет и нашият родопски град Златоград.

 

(Бр. 16/2020 на „Златоградски вестник”)