Новини

Памет: ЗАВИНАГИ ПОЛКОВНИК

петък, 18 декември 2020 Златоградски вестник Златоградски вестник

 

+ На 12 август се навършиха 160 години от рождението на Освободителя на Средните Родопи в Балканската война, легендарния полковник Владимир Серафимов

 

Доц. д-р Петър Ненков

 

 

Владимир Серафимов е роден на 12 август 1860 г. в средногорското село Аджар /днес Свежен/. Завършва местното училище, където учи до 14 годишна възраст при своя баща, даскал Гено Серафимов, след което заминава за Измир. След Руско-турската война 1877-1878 г. се прибира в Свежен, където разбира че баща му е убит от башибозука. През 1880 г. постъпва във Военното училище, което завършва с четвъртия му випуск на 30 август 1883 г. и е произведен в първи офицерски чин – подпоручик. Награден е със сребърна казашка сабя, като отличник на Военното училище и е назначен за командир на пристанищната рота в Русе.

 

По време на Сръбско-българската война в 1885 г. командва 5-та рота от 2-ра дружина на 5-ти Дунавски полк. Получава бойното си кръщение в Сливнишкото сражение 5-7 ноември. При завземането на Пирот на 14-15 ноември участва в щиковите атаки на десния фланг на българската армия и освобождава с поверената му рота с. Градешница. За проявената храброст през войната е награден от княз Александър Батенберг с военен орден „За храброст “- IV степен. След войната служи в 9-ти пехотен Пловдивски полк. Новият български княз Фердинанд го награждава с драгоценна сабя и му предлага да стане негов адютант, но Владимир Серафимов отказва с думите: «Не мога да бъда салонен офицер Ваше величество! Аз съм войник и такъв ще си остана!»

В продължение на 27 години служи в различни части, като 22-ри Тракийски полк, в 5-ти резервен полк, в 10-ти Родопски полк и 28-ми пехотен Стремски полк. През 1911 г. е назначен за командир на 21-ви Средногорски пехотен полк, а през Балканската война 1912-1913 г. полкът на полковник Серафимов получава задача да освободи Средните Родопи и да ликвидира така наречения Тъмръшки клин. За целта превзема на 8 октомври Девин, а на 13 октомври влиза в Пашмакли, Райково и Устово.

Командирът на Кърджалийския корпус Мехмед Явер паша решава да хвърли срещу него трикратно превъзхождащи го сили. Командирът на 1-ва пехотна бригада, полковник Димитър Гешев, оценява критичната ситуация и заповядва 21-ви пехотен Средногорски полк да се изтегли на превала Рожен-Пампорово-Чепеларе.

Разбрали за тази заповед, в щаба на полка идват местни селяни, които молят със сълзи на очи полковник Серафимов да не отстъпва, защото след това всичко ще падне под сеч. Техните думи разтърсват полковник Серафимов и той отказва да изпълни заповедта на бригадния командир с думите: „Не! Нито поглед назад! На току-що освободения роб робството не ще върна пак! Вярвам в несломимата мощ на моя полк. През трупа ми трябва да се мине, пък тогаз!” Ожесточените боеве в околностите на село Алами дере /дн. Полковник Серафимово/ и връх Кавгаджик (днес Средногорец) започват на 19 и продължават до 21 октомври, когато е тяхната кулминация. Противникът пет пъти атакува средногорци, но атаките му геройски са отбити. В края на деня настъпва критична ситуация, тъй като 4-та пехотна дружина от полка се разколебава от дадените жертви и огъва позицията си. Тогава зад тях изниква полковник Серафимов с гола сабя в ръка, на галопиращ кон и извиква с гръмовния си глас: ”Срам нямате ли? След мен юнаци! С нами бог!” И така увлича с личния си пример разколебаните войници в щикова атака. Полковата музика на маестро Георги Атанасов засвирва “Шуми Марица окървавена” и въодушевява средногорци до краен предел. Ударът им на нож е страшен. Частите на Явер паша отстъпват в безпорядък към село Голям Палас, днешния Рудозем. Удържана е бляскава победа. По своя драматизъм боят за връх Кавгаджик много напомня величавата Шипченска епопея, затова местните хора наричат полесражението “Родопската Шипка”.

След победата при връх Кавгаджик средногорци предприемат решително контранастъпление. За броени дни те изтласкват турците напълно от Родопите, спускат се в Беломорска Тракия и освобождават на 8 ноември Ксанти, а след това Гюмюрджина и Дедеагач. Полковник Владимир Серафимов е награден с военен орден „За храброст“ - III степен.

Той се очертава не е само като бележит пълководец, но и истински човек. В своя заповед разпорежда да се вземат най-строги мерки за прекратяване на мародерството из помашките села, като заловените се наказват най-строго. Тази добрина намира отклик в самоволното движение на българомохамеданите за връщане към българската кауза.

След войната жена му Елена Кацарева го попитала: „Не помисли ли за мен и децата ни, че можеха да останат сираци, когато отказа да изпълниш заповедта на бригадния си командир преди Палаския бой?” Полк. Серафимов и отвърнал: „Помислих, разбира се, но ако бях отстъпил тогава с полка, щяха да загинат хиляди жени като теб и хиляди деца като нашите...”

По време на Междусъюзническата война - 1913 г., полковник Владимир Серафимов воюва като командир на 1-ва пехотна бригада от 2-ра Тракийска дивизия при Серска планина, Пепелище, Криволак, Калиманското поле. През Първата световна война (1915-1918) за кратко е офицер за особени поръчения при Главното интендантство, после е командир на пехотна бригада във Втора Тракийска и Осма Тунджанска дивизии. Участва в боевете при Завоя на река Черна, в сражението при село Чеган и в Леринската настъпателна операция.

Веднъж на инспекция в дивизията пристига престолонаследникът, княз Борис Търновски. Бригадата на полковник Серафимов е строена и княз Борис понечва да поздрави войниците. Полковник Серафимов се приближава към него и тихо, но категорично заявява: „Ваше височество, вие нямате право да поздравявате българските войници с немски шлем на главата!” Князът взема офицерската си фуражка от адютанта и тогава бригадният командир вежливо му козирува: „Ваше величество, заповядайте. Войниците ви очакват.”

След войната полк. Серафимов е уволнен от армията и преминава в запаса. Награден е с високи воински отличия. През 1934 г. в протокол от заседанието на общинския съвет на с. Алами дере се изразява желание в знак на вечна признателност към полк. Владимир Серафимов, спасил със своите воини Родопския край, селото да се прекръсти от Алами дере в Полковник Серафимово. По повод 20-годишнината от освобождението на Родопите, на 26 юни 1932 г. се провежда сбирка в прогимназията в Устово. На нея се основава инициативен комитет за издигане на паметник в памет на падналите български войници в боевете през 1912 г. Пари за паметника ще дадат и жителите на Чепеларе, Асеновград, Пловдив и Кърджали. Те ще бъдат стриктно записани в Златна книга, на чиято първа страница стои собственоръчен подпис на цар Борис ІІІ: „Народ, който помни своето минало и тачи свещените подвизи на своите синове-герои, е народ с бъдеще”. На 31 юли 1932 г. се устройва голямо тържество и се поставя основният камък на паметника, на което е поканен полк. Серафимов и воини-ветерани от полка. 72-годишният ветеран бил носен на ръце от народа през целия път до върха, който бил застлан с борови клонки и преминавал през триумфална арка, обкичена с цветя и български трикольори. Със сълзи на очи той дълго целувал свилените дипли на полковото бойно знаме. След това с искрящи очи и свалена шапка той преминал край строената 21-ва пехотна Средногорска дружина и я поздравил, както някога след победата на връх Средногорец. Развълнувани от тържествения момент, родопчани казвали на децата си: „Целувайте ръка на този мъж, защото ако не беше той и воините, турците щяха да ни изколят и вие нямаше да се родите!”

Специална комисия от Военното министерство отива на тържеството, за да връчи на полковник Серафимов генералски пагони и заповед за награда. Побелелият ветеран отклонява отличието с думите: „Не бях произведен генерал, когато трябваше. Нека си остана полковник Серафимов, както ме знаят и обичат хората, за разлика от всички онези генерали, за които народът дори не е чувал!”

Два месеца преди да бъде издигнат паметникът, на 7 април 1934 г., прославеният пълководец, тежко болен от рак на стомаха, умира. Погребан е с воински почести в софийските гробища. Дворецът отново предлага посмъртно генералско звание, но опечалената вдовица е категорична: „Сега това вече не е нужно. Той завинаги ще си остане полковник Серафимов!”

 

(Бр. 16/2020 на „Златоградски вестник”)