Новини

In memoriam: Златоградският отец Константин, който беше „не като другите”

понеделник, 02 ноември 2020 Златоградски вестник Златоградски вестник

 

Ефим УШЕВ

 

 

Страшната вест за кончината на отец Константин ме завари на пристанището в градчето Урануполис на Атон, където заедно с група приятели очаквахме ферибот, който щеше да ни заведе до българския манастир в Света Гора - „Св. Георги Зограф”. Точно там, включвайки телефоните си, прочетохме публикувания от златоградското Църковно настоятелство некролог. Публикация, под която стоеше часа на пускането й – преди 4 минути...

 

Както се казва в такъв един момент, така ми е било писано – да не бъда в града и да не мога да присъствам на прощаването с един прекрасен приятел, с един добър и ревностен читател и почитател на вестника, с един от неговите редовни сътрудници, чиито статии по богословски проблеми в ЗВ печелеха все повече читатели – със своята искреност, дълбоко познание, с достъпния език, на който говореше по важни и много духовни неща от живота ни.

Отец  Константин присъства и на двете юбилейни тържества за годишнините на Златоградски вестник – през януари 2015 г., по повод неговата 25-годишнина, и през януари тази година (2020), за 30-годишния му юбилей.

И на двете събирания беше с присъщата си благоразположеност към всички, а когато заговореше за повода, който ни събира,

 

думите му бяха някак

„не като на другите”

 

такива, които сякаш никой от нас не можеше да произнесе – по своята лексика, постройка и слог на изразяването. Затова и словата му ги публикувахме цялостно, защото в тях много не се налагаше да „пипаме” и редактираме...

Той беше единственият досега местен свещеник, който не шикалкавеше и не ме оставяше дълго да чакам, ако за нещо се обърна към него по тема, която  ме интересуваше от хранилището на църквата. И бе готов с теб да се зарови в документите и старите книжа, докато заедно намерите необходимия документ или писание от еди-коя си година.

А думата „приятелю”, която произнасяше при обаждане по телефона, която все още звучи в ухото ми с типичния си благ тон, не ще мога дълго още да забравя. Ето и някои от мейлите му до вестника, с които ми пращаше статиите си: „Виж, приятелю мой, дали тази скромна страничка ще може да те спечели някак, че да я публикуваш...”

Или: „Приятелю, ще ли си дадеш труда да прочетеш тези мои думи, които прилагам - заслужават ли те да бъдат споделени на страниците на нашето издание...”

Все в този дух и тон, сякаш от друго и темпорално, и духовно-морално измерение...

Веднъж, в началото от идването му в Златоград, при една негова публикация във вестника го бях подписал така: „Константин, свещеник златоградски”. Когато след това се видяхме беше толкова засмян и радостен, макар и да намери своя си начин да ми каже при другите публикации нататък да не е така, че не било по канон. Но пак приятелски любезен, от него не можеше да чуеш лоша дума, караница някаква или гняв, от рода не искам да те виждам, няма повече да публикувам и пр. „нормални” реакции, така присъщи на нас „другите”, „обикновените” или пък надутите хора... Не! При него нямаше такова нещо! Гневът, сръднята за това кой какво казал за него, мнителността, бяха чужди нему чувства.

Сега си спомням, че по повод смъртта на мои приятели бях написал за усещането си как без всеки един от тях ставам все по-сам и по-сам. А значи и все по-затворен и тъжен... Но със смъртта на отец Константин вероятно не е само мое едно такова усещане. Защото вече всички оставаме сами! Отиде си от нас, когато имахме особена нужда от такъв човек. С малката утеха, разбира се, че е завинаги при нас, поет от златоградската земя, в двора на църквата, който толкова обичаше; и на двата големи български празника искаше да вижда тук, сред хората, изнесени двете най-велики наши икони – тези на св. Георги и на двамата братя Кирил и Методий...

 

Лично моя утеха си остава

 

разбира се, чудесния факт, че точно в деня на неговата смърт, именно на българската светиня в Света Гора да предам листче с името му за упокой на душата му; че именно в Зографската Света обител бе споменато името му в службата на нашите монаси...

Приемам чисто човешки за себе си това като извинение пред паметта на отеца - не само защото не успях лично да се простя с него, но и затова, че нямах възможност и не успях да се видя или чуя с него в последните му дни на земни страдания.

Макар да бях духом с него чрез телефонните разговори с неговата също така изстрадала сестра.

Затова, когато вече стои отдясно на Бога, ще кажа само: прощавай и сбогом, отче Константине!

 

Мирослав Янчев: „Със своята доброта и благ характер отец Константин успя да спечели уважение сред жителите на община Златоград.

А с това, че той прие Златоград в сърцето си, заслужи и висок обществен авторитет. Загубата е голяма за цялата наша общественост.”

 

Недялко Славов: „Изпращаме към царството небесно един прекрасен човек, озарил земния си път с доброта, благородство, дълбока душевност и искрена обич към ближния. За да си добър духовник, трябва да си добър човек, а ти, отец Константине, бе такъв. Бе способен да укрепиш вярата у всеки, да подхраниш надеждите му, да го смириш и омиротвориш. Затова ще продължиш да живееш във всеки един от нас. Светлина Господня да озарява пътя ти към тайнството небесно. Бог да те прости и отреди на душата ти покой в място светло, в място злачно, в място прохладно, където няма никаква болка, скръб и въздишка!”

 

(Бр. 14/2020 на „Златоградски вестник”)