Новини

Златоградски спомен от 60-те: Как кметът на Златоград „озвучи” 24 май през 1965-а

вторник, 22 септември 2020 Златоградски вестник Златоградски вестник

 

+ ...а също - каква е миньорската заплата, а и тази на частния превозвач, по онова време, вижте от разговора ни с един тогавашен „външен” работар...

 

Ефим УШЕВ

 

 

С Любомир Каменов се запознах в Широка лъка по-рано тази година, където за първи път присъствах на известния тамошен кукерски празник, наричан „Песпонеделник”. Това е стародавен езически ритуал, който се проведе на 1 март, но по традиция преди това кукерите обикалят из селото цяла седмица под звъна на стотици хлопки и чанове -  от 24 февруари до главния ден, когато на площадчето в центъра се стича маса народ от цялата страна. По подобие, да кажем, на нашите Дельови празници или пък този на чеверметата.

 

Та в цялата тази олелия от човешка глъч, музика и странно маскирани мъже, аз се оттеглих малко встрани и тръгнах към сергията на човек, който продаваше мед. И когато се заговорихме и разбра, че съм от Златоград, очите му светнаха, забравихме за меда и ми заразказва как цели две години – от декември 1964 докъм есента на 1966 г., е живял и работил в Златоград.

Любомир всъщност не е родопчанин, от с. Галатин, Врачанско е, но в планината се залюбил с една широколъчанка, оженили се и останал дълго време в нейното село, където сега идва за около месец веднъж в годината, за да си почива и да продава врачанския си мед. Той обаче явно не си е губил времето в Широка лъка и написва книга за съдбата на седем местни рода, интернирани във вътрешността на страната след съветската окупация на страната през септеври 1944 г., като „врагове на народа”...

По-късно издава и книгата „Родопски истории”, която бе любезен да ми подари, защото тук са и някои от златоградските му преживявания.

В Златоград идва в младежките си години, 22-годишен, като технически ръководител на строителна бригада с доста цигани, с която асфалитрат, за първи път, току-що направения път от Печинско надолу до града, целите 16 км. Казва, че канцеларията му е била в сградата срещу сегашната поща и пита дали пощата си стои още. Отговарямам му, че пощата си стои, ама триетажната сграда с канцеларията му отдавна я няма...

„Пътят като го започнахме беше 4-5 м широк – спомня си Любомир, - с т. нар. макадамова настилка”, а помощник му е бил Хакъ Билюкбашов от с. Старцево, който доста златоградчани все още си спомнят със симпатичната сграда на Пътното управление след бензиностанцията на Петрол в края на града. Спомня си още домакина на стола в Пътното, където са се хранили – казвал се Исен, а жена му Бахрие, млада двойка на около 30-35 години.   

За да ме подсети за стандарта на живота в Златоград тогава, дава пример със заплатите – докато той вземал 115 лв. месечно, миньорите, повечето от Врачанско, Видинско и пр., вземали по 1000-1200 лв. заплата. Около 100 души турци работили с него за пътя, предимно от околните кърджалийски села, чиито имена е запомнил като Контил, Гърбище, Устра; и още около 100 души цигани от с. Шумата, Габровско, които чукали чакъла за настилката. Те обаче не само чукали чакъл, а живеели весело – имали си цял оркестър музиканти от 6-7 души, които толкова се проявявали вечер, че кметът на Златоград извикал Любомир и го помолил да навие оркестъра да свири на манифестацията за 24 май. И така, облекли ги в чисто нови, сини работни дрехи и озвучили манифестацията за буквите. Представили се много добре...

Но като човек техничар, т. е. на точните работи, ми казва още нещо за сравнение.

На обекта му работела една частна товарна кола, Мерцедес, а по обектите в окръга работели още такива, и чията заробатка била 1000 лв. месечно, докато нафтата е 10 ст. литъра. Чувал, че когато постовили на Тодор Живков въпроса да се забранят тези частни коли, той им отговорил: „Абе как ще заколите тези златни кокошки, бе? Знаете ли колко данъци плащат те на държавата?...”

Цялата работа била, че те наистина плащали големи данъци, но и самата държава не можела да осигури по обектите свои държавни камиони за превоз на материалите...

И така с Любомир се разделяме, като му обещавам, че ще му изпратя златоградска книга, да има да си чете на село. Одържах си аз обещанието и не след дълго ми се обажда по телефона и казва: „ С жената се редуваме да я четем, малко-помалко, ама вече се караме кой по-бързо да я вземе и да заляга с нея. Много интересни работи...”

 

(Бр. 12/2020 на „Златоградски вестник”)