Янко ГОЧЕВ

 

Едно от най-силните стихотворения на Иван Вазов от 1913 г., в което той разобличава изцяло пропагандата на „славянството” на антибългарска основа от Сърбия, фанатизма на Белград и сърбошовинизма, насаждан и до днес от Русия - най-виден пропагандатор на „славянската” измама сред българския народ.

 

”Ни педя земя” - едно от дълбоко укритите и до днес велики Вазови стихотворения. Тежък удар по всички врагове на България, актуално и до днес, защото неговите песни „все ще се четат”. Панславизмът тръгва с основната идея, че руските „славяни” трябва да завладеят първо Османската империя, после Европа и накрая целия свят (!), което се разбира от Азовския завет и „Начертанието” на Петър І Велики, както и „Начертанието” на Екатерина ІІ Велика. Това е доктрина, възпрепятстваща възстановяването на българската държавност, разобиличена от българските възрожденци ката „Вражеска”, отричаща съществуването на български народ и дори български език, набивала комплекс за малоценност и донесла неизброими страдания и геноцид над българите. Нейни проявления са и до днес македонизмът в С. Македония, варварската политика на Гърция за унищожение на българите в Беломорието и Албания (и досега), кражбата на българското сирене, кисело мляко, българския фолклор - песни и танци, и обявяването им за „елински”, издаването на „помашко-гръцки речник”, както и толерирането на „татаризма” и досега в Руската федерация. От времето на император Петър І Велики, чак до края на ХХ в. и в наши дни, Русия ще глези и толерира винаги Сърбия, Гърция, Влашко (Румъния), за сметка винаги на България и ще води политика на купуване на българската интелигенция, с цел славянофилията (русофилията) да бъде еталон в България. За разлика от България, на Сърбия ще се отпускат милиони рубли, само за да се стимулира сръбско национално освободително движение против Османската империя, а Сърбия ще стане основния проводник на панславизма, т. е. антибългаризма. Затова, бичувайки славянството, и сърбошовинизма, Иван Вазов защитава България.

 

 

НИ ПЕДЯ ЗЕМЯ

 

И рече безумец: несть Бог!

 

Славянство? - глупост,

 

братство? - празна дума.

Достойнство – вятър;

 

чест? - безсмислен звук!

Свещена клетва? - за хитреца глума,

измама за простака тук.

 

О, Сърбийо, така ли оправдаваш

небратските си замисли към нас?

С таквиз ли думи дръзки заглушаваш

на съвестта неумолимий глас?

 

Така ли ти свети права убаряш,

и връзките с честта като скъса

на знамето си тоз позор писа?

Ний чуваме те гневно да повтаряш:

 

„От Македония ни педя вам!”

Но таз земя е наша, наша!

Светата българска реч я оглаша,

таз земя е скъпа нам!

 

Тя жив е къс от нашто живо тело,

през вековете с нас страда, диша,

и с тръне увенчаното и чело,

тронува, грее в нашата душа.

 

За нея бяха жертвите безкрайни,

за нея мряхме при Люлебургас,

за нея, след триумфите си сяйни,

не лаври - траур носим в тоя час!

 

На наший зов за правда, мир, свирепо

крещиш: „Ни педя!” - брат не, злобен враг –

и в умопомраченье слепо

с Миладиновия меч ни плашиш пак.

 

О, пак ли сеч? О, пак ли по полята

славянски братски кърви ще текат?

Историйо, не давай си листата,

не вписвай в тях на тия дни срамът!

 

 

Май 1913 г.