Новини

142 години от освобождението на България: Да просим, да се влачим и да живеем страдалчески живот?

сряда, 03 юни 2020 Златоградски вестник Златоградски вестник

 

+ Реч на Стефан Стамболов пред Учредителното събрание в Търново, 8 февруари 1879 г.

 

 

Един царски ферман, господа, преди осем години дойде, та съедини българската нация в едно цяло под жезъла на един духовен началник – Екзархът. Тоя ферман начерта в същото време и границите на нашето целокупно българско отечество с епархиите, които влизаха в кръга на България и ведомството на Екзархията. Тая целокупна България бе духовно-черковно наше отечество.

После дойде една европейска международна конференция, в лицето на която Европа на тая черковно-духовна основа утвърди политически и автономни граници и призна единството на българската нация в тия граници. Най-после дойде Руско-турската война и Сан-Стефанския договор. В него както нашата Освободителка, тъй и самата Турция признаха тия граници на нашето целокупно отечество, като създадоха в тях една политическа нова млада държава, наречена Българско княжество. Но в Берлин разсякоха тая България. Разсякоха това наше мило, драго, цяло Отечество на пет части…

Защо ни разсякоха на пет къса?

За да ни направят повече сакати, повече недъгави и немощни, да ни направят да се влачим вовеки и да прекараме един жалък, тежък национален, политически и исторически живот! Да бъдем ние политически просяци – божаци, и да живеем от милостинята, от трохите, от подаянията политически, от благодетелството и кефовете дипломатически на европейската дипломация, додето бъдем отново поробени. Разсякоха нас, млад, енергичен, пълен с жизненост народ, който в течение само на десетина години можа, има крепката воля и себеотрицание да даде за своята независимост повече от петдесет хиляди жертви-мъченици; нас – чийто полета, пътища, усои и кътища се покриха с пепел, кости и сълзи!

И сега те ни канят да пристъпим –

не, да се довлечем до оная троха, която берлинските джелати благоволиха да ни подхвърлят! Не! Ние имаме право, ние искаме да си останем здрави! Ние имаме право и ние искаме да ни оставят ръцете, краката и другите части цели и невредими; ние искаме да остане нашият национален организъм цял, неосакатен. Дават ни свобода, а вземат здравето ни, лишават ни от възможност, от условията за живот! Защо ни е нам тая свобода, когато тя само ще ни напомня някогашното ни крепко, здраво и жизнено тяло? Да просим, да се влачим и да живеем страдалчески живот – ний, които имаме бъдеще, бъдеще светло, славно, както що имаме и минало светло и славно… Не! По-добре е, господа представители, да бъдем пак роби, както бяхме, но да бъдем една нация в едно отечество, способни и жизнени да водим борба и да прогресираме. Ние искаме – и трябва да го кажем високо да ни чуят всички – или всички българи свободни да бъдем в една независима държава, или всички пак роби, подвластни на Турция. Веригите на робството турско лесно ще строшим, ако останем под тая Турция, ако бъдем в онова положение, в каквото ни постави Цариградската европейска конференция, отколкото сега. Где са, господа представители, где са нашите мили градове Ниш, Пирот, Враня и Лесковец? – дадени на сърбите…

Где е Тулча и Добруджа? – дадени на Румъния…

Где е Одрин, Солун, Дебър, Битоля, Охрид, Скопие, Прилеп, Велес, Щип и други страни на нашето отечество? Где? Где е Пловдив, Батак, Панагюрище, Сливен, Казанлък, Стара Загора и Карлово – елмазите на нашето отечество? Отцепени от нас чрез турски гарнизони… Мъчно. Мъчно и боли… Нека не приемем Берлинския договор! Нека извикаме високо, високо, да ни чуе Европа и нейните дипломати и владетели: “Вие ни сякохте, без да ни викате, без да ни изслушате, без да ни кажете вината, поради която ни сечете. Но ние ви казваме: боли, боли и мъчно… Дайте ни нашето общо отечество, каквото то бе определено от вашата конференция в Цариград и каквото бе създадено на Сан-Стефанския договор!“

 

(Сред присъстващите делегати от Македония и Тракия на Учредителното събрание, пристигнали от всички краища на етническито ни землище като изразители на протеста на българското население срещу решенията на Берлинския конгрес, са възрожденецът Димко Хаджидимов, родом от с. Горно Броди, Васил Диамандиев и Георги Бабаджанов от Охрид, Тодор Оланов от Лехово, Демирхисарско и др.)

 

(Бр. 5/2020 на „Златоградски вестник”)