Новини

30 години ЗВ: Чух за „Златоградски вестник“ в Ню Йорк

четвъртък, 07 май 2020 Златоградски вестник Златоградски вестник

 

Динко ПЕТКОВ

 

 

„Златоградски вестник“ е световен феномен. Не само защото днес много рядко има подобни градски вестници, които излизат вече 30 години. А заради „рядкото вестникарско явление“ Ефим Ушев, който му е първият и единствен главен редактор. Разбрах, че са му посегнали физически в...Ню Йорк.

 

Да, в „Ню Йорк таймс“ ми казаха: „Супер новина от България, главен редактор на един градски вестник е станал жертва на побой.“.  Неволно попитах: „Не е ли главният редактор на „Златоградски вестник“?“. „Да, да, точно него са го били, познаваш ли го?“, потвърдиха ми...

Не бях го виждал доста години. Нито пък го бях чувал. А точно за него се сетих.

„У нас е демокрация, едно време такива неудобни главни редактори ги убиваха. Сега само ги бият!“, обясних на нюйорските вестникари. И като им казах, че заедно с Ефим Ушев сме започнали някога да списваме именно този градски вестник, като че ли взеха да ме гледат с респект. Подпитаха ме само: „Сигурно и ти си ял бой?“...  И нещо си казаха на „американски“, което не разбрах. Но май беше в смисъл: „Блазе им, колко е интересно да си главен редактор  в България!“.

 

За България не знам...

 

но да си главен редактор 30 години на „Златоградски вестник“, е...подвиг, колкото и да е изтъркана от неуместна употреба тази дума. Съмнявам се дали златоградчани го приемат така. Вероятно малцина гледат на Ефим като на съвременен герой. Или поне на днешен будител. Не съм чул да смятат „Златоградски вестник“ като „градски символ”. Разбрах, ако е вярно, че дори сегашният градоначалник недолюбва и главния редактор, и вестика. Това, само по себе си, вече е знак, че става дума наистина за вестник-ръжен, вестник-граждански рупор, вестник-юмрук. А не за градска бърсалка.

Ефим Ушев навярно пълни страниците на „Златоградски вестник“ с градски проблеми: възмутени от общински мързел и неразбории, шокирани от безочието на местен деребей, който се бърка във всичко в живота им, смачкани от безпардонността на преял началник, оглозгани хорица от Енергото, претупани надве-натри от лекари, прецаквани постоянно в службата си, изпързаляни в банката, тормозени сексуално от шефа си, разлюбени, влюбени, говорещи вече сами със себе си, обичащи безкрайно все още да живеят в Златоград...

 

Спомням си случай

 

от времето, когато и аз имах някакво участие в „Златоградски вестник“. Спря ни на пътя за Мадан катаджия. Взе да пита:

- Има ли книжка!

- Имам – отвръша шофьорът до мен.

- А гражданска отговорност? – продължава той.

- Разбира се! – отвръщат му.

- Да ти видя аптечката!

Показваме му я. Всичко е наред.

- Гумите как са? – не спира проверяващият.

И  с тях няма проблем.

- Значи смяташ, че си изряден да караш по златоградските пътища, а? – строго пита той.

- Напълно! – чува в отговор.

„А имаш ли годишен абонамент за „Златоградски вестник?” – като в упор изстрелва служителят на реда.

Нямахме. Глобата не ни се размина. Формално не беше заради абонамента за местния вестник. Ама ако бяхме показали квитанция, че сме се абонирали, щяха да ни пуснат.

Дали и сега е нужна такава квитанция?

 

(Бр. 4/2020 на „Златоградски вестник”)