Новини

„Вчерашните разбойници шумкаре – сойденьшни горгорбашие станаха…”

четвъртък, 16 април 2020 Златоградски вестник Златоградски вестник

 

Разказ от Розалин ХАДЖИЕВ

 

 

Преди девети септември 1944 г. особен вид „разбойници”се завъртели около Каро́ва чука. Това е висок връх с разметнати полегати била, разположен еднакво отдалечено от Златоград, Неделино и Джебел. Целият връх е с гъсти вековни дъбови гори, криещи стари оброчища, останки от древни друмища, черквища и местности с тайнствени имена, като Мудрово, Джиновото, Соломон дере и др.

 

Там имало летни колиби и мандри на златоградски и доленски овчари, които с къртовски труд се борели за своето оцеляване. Бягайки от тогавашната власт, там се криела и една група „шумкари”. Отишли те в колибата на бай Кемил Шехриев и го помолили за малко хляб и храна. Бай Кемил бил от онова поколение златоградчани, които като ти дойдат на вратата гости, докато не ги нахраниш и напоиш, не ги пускаш да си идат. Разтърчал се той, сварил им качамак, изпекъл им царевична пита, дал им козе мляко да пият. Карали така бая време, но царевичния хляб взел да им втръсва и дали на бай Кемил пари да иде до Златоград да им купи бял хляб - симид.

Слязъл той в града, отишъл в пазарската фурна и напълнил дисагите на мулето с хубав симид. Но в малкия град всичко се знае и вижда. Направила впечатление покупката на толкова много бял хляб от този пестелив иначе човек.

Така още няколко пъти карал бай Кемил хляб, докато станал подозрителен и тръгнали да душат агенти на властта послед него. Спрял го един местен стражар по пътя за колибата и му казва: „Бре комшу, шту караш тей в дисагите?” Бай Кемил се постреснал, ама му отвърнал: „Ам карам козимнем хлеб, чи са яце измършавели, да са повякнат.”

Тогава стражарят му рекал: „Комшу, не ги тева кози знаим какви са, ам земи ги напратай нах нейде, зър ще да изгориш и ти, барабар с тех…”

Бай Кемил разбрал къде вървят работите, понабързил и отишъл на колибата преди полицията. Казал на „шумкарене” да набиват „нах другаде нейде.” Научили са, че сте по мойса колиба и идат, ще да ва фатят и измажат, предупредил ги.

И шумкарене по било, по било, тръгнали, та стигнали чак на Ермореченския Мързян. Там пак се поскривали в колиба на Шевкет Пехливанов, а мълвата казвала, че сред шумкарете са били Антон Югов, Палагачев и ред други по сетнешни големци.

Само след няколко месеца и дошъл девети септември. Затърсили тогава бай Кемиля да му дадат пенсия, че е бил помагал на партизаните. Той обаче категорично отказал. Рекъл им: „Я харам пари ни щъм. И други будни́ да беха и тем щех да дам да къснат и да пийнат, ага са допрели до мене…” И продължил да си кара живота както си знае - с честен труд, с животни, с тютюн и пр. Минали десетина години, децата му пораснали и му трябвало вече нова къща. Хубаво ама му ни давали от общината - не му пускали линия, терена му не бил в регулация, и т. н., разигравали го. Окахърил са бай Кемил, зачудил се. Тогава комшии му рекли: „Върви къксу врить ходят на Смолян, на Караджов - партията ще да ти помогне…” Хванал бай Кемил рано сабален рейсън и отишъл в Смолян. Влезнал в комитета –приемната пълна с народ, няма изчакване. Седнал в коридора и си вика защо ли дойдох, само да са разкарвам, „кутро ще мене вера да фати за моисе дертьове…” И както си седял по едно време една ръка се опряла на рамото му и чул да му викат: „Бай Кемил, какво търсиш ти тука?”

Изправил се той уплашен и какво да види – един от онези, хранените от него на Каро́ва чука. Тоя човек го хванал за ръка и го въвел в кабинета си. Заръчал да му донесат кафе. „Ей, бай Кемил, дожихме да се видим и тук, кажи сега защо си дошъл, какво те води насам!” Бай Кемил си казал болката простичко - децата нарастаха, требва къща да градим, пък от общината не дават линия. „За технине люде има парцеле, за мене в мою си место - не може!”, оплакал се. Тогава Палагачев, така се казвал човека, му казал да си върви и дорде си идиш, твоята работа ще й намерим колаят. Пратил служебната кола да закарат бай Кемил до автогарата, качили го в рейса за Златоград. Като си ходи у тях, какво да види - всички техници на общината стоят прави и го чакали да му пуснат линия за строежа на къщата… Седнал тогава бай Кемил и си рекъл: „Хей гиди, диньо лъжовна, хей гиди въртележка сайбицка… Вчерашните разбойници, шумкаре - сойденьшни горгорбашие станаха… Пък утре, заутрешник - щу ли щим друго дочека…”

 

(Бр. 2/2020 на „Златоградски вестник”)