Новини

След работата ни по диалектите в Старцево

вторник, 07 април 2020 Златоградски вестник Златоградски вестник

 

Анифе КЕХАЙОВА

Старцево

 

 

Това е баба Кюрсие. Изживяла осемдесет лета. Преживяла двойно повече зими, най-студените от които понякога съвпадали с лятото. Мечтаела да си има момиче. Получила четири рожби. Мъжки. Първите ѝ думи, когато ме видя, бяха: „Майче, дъщерко". В мое лице видя осъществената си мечта. Бях нейна дъщеря, внучка, приятелка. За 40 минути, а всъщност осъществих мечта, чакана осемдесет лета. Баба Кюрсие бързаше. Точно в деня на срещата ни, точно преди 20 години, тя загубила своя син. Хиляди стъкълца се забили в душата ѝ. Със скоростта на светлината.

„Как да надживея чедото си, бе майче, как?" Раздяла преди 20 години. И среща след 20. Беше вълнуващо. Истинско. Аз нямах какво толкова да кажа. Двадесетте мои лета са зародиша на осемдесетте нейни. А колко имаше да казва тя... Омъжила се по любов, никога не съжалила, една лоша дума не чула от "своето либе". Говореше с обожание и възхита за него. Нарече себе си "неука, проста". Ходила на училище само шест месеца, а той завършил пети клас. Бил образован, истински мъж. А аз...аз имах чувството, че времето е спряло. Изживях време, в което никога не съм живяла. Ставайки част от пъстрия свят на баба Кюрсие, в главата ми се завъртяха думите на великия поет, на любимия мой Яворов: "Аз не мога да затикна с кърпа устата на душата, защото ще се задуши. Нито пък мога да я взема като гайда под мишница, защото ще зафъфли. И ще млъкне." Душата на поета не е млъкнала. Душата на баба Кюрсие не е млъкнала. Душите на нашите баби не са млъкнали. И няма да млъкнат, докато ние ги чуваме.

Сърдечно благодаря на доц. Владислав Миланов. Затова, че отново повярва в нас. Затова, че отново бе пътеводна светлина и движеща сила за откриването на нови и нови хоризонти. Затова, че ни се довери. Горда съм, че бях част от студентската научна експедиция "Богатството на родопските диалекти" (Чокманово, Старцево, Ерма река, Аламовци, Момчиловци). Създадохме прекрасни познанства, приятелства и спомени. Превърнахме се в търсачи на смисъла, водени от обичта си към българските диалекти. Ами, получи ни се! А сега се питам колко начина откриваме ние, хората, да бъдем полезни? Увереността, че сме полезни, не е ли най-прекия път към нашето по-голямо или по-малко осъществяване. Стремежът ни да се развиваме не е ли предчувствие за облекчителна сълза?

 

(Бр. 2/2020 на „Златоградски вестник”)