Новини

30 години Златоградски вестник: Вестникът – за безсъниците, смисъла...и същността на този труден занаят

вторник, 17 март 2020 Златоградски вестник Златоградски вестник

 

+ На 5 януари 2020 г. „Златоградски вестник” навърши 30 години от своето учредяване и съществуване; думи на главия му редактор, произнесени пред приятели и колеги от областта на среща по повод годишнината

 

Ефим УШЕВ

 

 

Бомарше казва, че „раболепието обслужва единствено посредствеността“.

Нашият вестник прави усилия вече 30 години именно в тази насока – да бъде духом с Бомарше и далеч от посредствеността. Защото, който иска да притежава достойнство, ще успее да избяга от образа на страхливеца в сюртука на властта.

Но не дори и да бяга, а въобще да не влиза в така сладкото иначе обкръжение на властващите - тогава ще престане на бъде вестник, а никога не сме искали това.

 

Защото алтернативата е агитпропагандна листовка с раболепни, а значи - заблуждаващи функции, далеч не само от проблемите на читателите си, но и от същността на печата като такъв. А и според едно закачливо метафорично изречение на Станислав Лец: „Не сядайте на масата на людоедите. Възможно е да се окажете в блюдото им...”

От времето на брой 1 на „Златоградски вестник”, когато на 5 януари 1990 г. го предавахме в ръцете на читателя, в малък уводен текст под заглавие „На чисто” (виж стр. 5), искахме от него две неща: първо, да го приеме като приятел и да му вярва; и второ - ако за нещо го излъже, да  има смелостта да назове високо името на лъжеца!

В първия брой от започващата 30-годишнина, обаче, през януари 2019-а, колкото и да не ни бе присъщо отчаянието през годините (или по-точно – давахме вид, че не е наша обичайна форма), в рубрика „Пъ пътя” написахме бележката „Дарени думи”. Защото наистина – не ни остава нищо друго освен думите, които даваме на Златоград.

Думи и идеи, „опънати над бездната на мълчанието, и по които вървим – отново към мълчание”...

И така 30 години даваме думи за живот в града, а той – живот на нашите думи, от които да отсеем в образи и текст събираното като „прашец” из многолетната история и битие на Златоград и околията му, в опит да се осмисли това натрупано социално и историческо съществуване на този родопски регион.

Без претенция за някаква елитарност или пък стремеж към такава, ще признаем обаче, че вестникът не доби онази масовост, стремежът към която е присъщ на едно издание и неговия екип. И съзнателно избягваше всякакви „жълтини” и онази простовата принизеност в съдържание, в език, която е така привлекателна за масовия потребител. Нека да е било наивност, ако щете, но искахме след всеки брой да предчувстваме очакване, удовлетвореност от интереса, който би предизвикал той сред любознателната и интелектуално настроена част от обществеността ни. Онази, която макар и винаги в малцинство, все пак е давала „цвета и мириса” на обществото; и по свой начин, макар и трудно, много често – въпреки и срещу безличието на властта, го е придвижвала напред. На това поне ни учат и ни показват онези страници от историята ни, които така старателно събирахме и записвахме през всичките тези години. С цялото ни съзнание, разбира се, че така масовост не се печели...

30 години съществуване на едно издание, оставящо в един определен ареал не само своята духовна същност, но и своя материален израз в издаваните хиляди страници, би било събитие за всеки един град. Не и в Златоград, разбира се!

Без ни най-малко да очакваме „всенародни тържества”, не можем да избегнем, нито пък да скрием минорността в тези размисли, сблъсквайки се с безразличието, много често – с безкултурие и арогантно отношение през тези 30 години.

Но приемайки, че така е трябвало, защото самият вестник е предизвиквал това в желанието си за абсолютната независимост, която много често е невъзможна и още по-често – непостижима. Затова и не мога да скрия известно огорчение, че самото златоградско общество не пожела да приеме за събитие самото съществуване на свой вестник през тези години. Приемайки го за една даденост, която не можеше да допусне, че може и да изчезне. 30 години, когато какви ли не упреци от близки уж хора получавахме нерядко и които и до днес така и не можаха или не поискаха да разберат и да приемат, че за това какво да има и как да го има по страниците на вестника, решава и носи отговорност не някой друг, а редакторът, издателят на вестника! По онзи начин, по който същият този редактор не може пък на тях да им каже какво и как да се прави в техните фирми...

Докато и самото управление на града често искаше и правеше всичко възможно вестникът да го няма – от времето на прохождането му, когато се заявяваше, че „таралеж в гащи не ни трябва”; през репликите, че ако не съм бил от местно приятелско семейство „досега щяхме да те унищожим”; та до по-сетнешните, а и днешни издавани ерзац вестници, тип ненужни временки, раздавани безплатно като мекици, с така лелеяната мечта да се отнеме от читателите ни...

Но като приемаме това просто като факти „за сведение”, отново да заявим, че ни остават само думите, които даряваме на Златоград, а какво ще се случи оттук нататък –живот и здраве да е. Засега можем с точни цифри да кажем, че през месец януари 2020 г. „Златоградски вестник”, със своите хартиено и електронно издание, има 3870 регистрирани читатели-абонати и още около стотина, които следват и коментират страницата ни ежедневно (общо 3935 последователи).

И така, като имам предвид кои сме се събрали тук тази вечер, с това отварям приказката за смисъла на нашия занаят, за неговите достойнство и същност, за това струва ли си той нашите усилия и безсъния, доколко сме необходими на обществото и хората, и въобще – нужни ли сме някому. И като споделям факта, че общинската управа в Златоград вече трети мандат се прави, че вестник тук не съществува, а че се издават някакви книги - за тях явно няма никакво значение, което не е толкова важно. По-страшно е обаче, че те смятат, че и за града това няма никакво значение. Затова и на 24 май подаряват на учители и ученици евтини романчета с лъскави корици...

Приемам и се надявам, обаче, че обхваналата ме лека отчаяност за смисъла от това, което правим, не е нещо чак толкова лошо. Нека то бъде просто някакво смирение, което застава срещу примиренческото ни духовно катадневие.

Та нима патриарх Евтимий не прави преписи на светите книги до последния си ден, преди да бъде низвергнат някъде в дън горите родопски, както пита тези дни един наш режисьор по повод новия си филм за смисъла на интелектуалния труд и творчество...

За много години на всички, честита Нова година, благодаря ви, че сте тук, бъдете здрави!

 

(Бр. 1/2020 на „Златоградски вестник”)