Новини

107 години свободен Златоград: Какво ни казаха в спомените си родопските участници във войната

понеделник, 02 март 2020 Златоградски вестник Златоградски вестник

 

Евтим ЦВЕТКОВ

 

Както се знае от историческия „календар” за събитията около Балканската война (1912-1913 г.), тя е предшествана с активна дипломация и подписване на тайни договорености между участващите в нея страни, както и с обявяване на всеобща мобилизация в тях, а така също и в Турция, през септември 1912 г. Това е и годината, в която през октомври България, Сърбия, Черна гора и Гърция обявяват война на Турция и започват военните действия.

 

И ако оттук нататък всичко може да бъде проследено ден по ден за движението и сраженията на българската войска, за което историческата наука доста педантично се е погрижила, малко встрани и неизвестни остават редовете със спомени, оставени ни от самите родопски участници в това епохално събитие от новата история на България. А те не са толкова много и се съхраняват ръкописно в Смолянския държавен архив, части  от които ще представим на нашите читатели в месеца, който традиционно в Златоград празнуваме като Ден на освобождението ни от османско управление, както ни е завещано с Протокол № 5/8 ноември 1912 г., всъщност 21 ноември по нов стил. Ето имената, на които се спираме, за да цитираме техните саморъчно написани спомени от участието им в Балканската война.

 

ГЕОРГИ ТУНЕВ от с. Соколовци”

„...Бяхме решили да се бием с турците, но без пушки накъде? Тогава нашият другар Георги Жайгаров реши да отиде до с. Манастир. Върна се на втория ден и каза: „Хайде, другари, в Манастир. Пейо Шишманов е натоварен да събира четници, ще се запишем в неговата чета”. И тръгнахме от Проглед по границата, която беше заета от наши войници, от пост на пост, и отидохме в Манастир. Записахме се”.

 

ЛАЗАР ДАСКАЛОВ, също от с. Соколовци:

„...Когато се обяви мобилизацията, аз бях келнер в Нареченски бани, при дядо Иван Даскалов, а Стефан Калфа беше предприемач там, на баните. Той преустанови веднага работа и каза: „Ние, бежанците, трябва да си образуваме чети”. И почна да записва четници. Аз също отидох да се запиша. „Ти си още малък” – ми рече той. Защото бях слаб физически. Но настоях да ме запише и той ме записа...”  

 

НИКОЛА БАРГАНОВ от с. Широка Лъка:

„...От Ракитово настъпихме през Чепино и Лъджене (дн. Велинград), към поста Верийца-Ббабашките колиби. Верийца ни задържа три дни. Там убиха 32 войника и кап. Петров, ротни командир на Четвърта рота. След това три дни пътувахме, докато стигнем противника в Разлога. В Елешница, като настигнахме турците, артилерията ни унищожи техните патрули, но и турците убиха наши патрули. Там падна убит Стефан Чернев от с. Стойките, който също беше патрул...”

 

ТОДОР КЕДИКОВ, също от с. Широка лъка:

„...Войната ме завари действащ войник. Бях в 21-ви пехотен Средногорски полк, с дружинен командир Долапчиев. Ротен ни беше Ненов. Нашата рота първа влезе в Смолян, тогава Пашмаклъ. Оттам се отправихме към върха над града и през Кошница ни изпратиха да вървих към гара Бук. Но като стигнахме гара Бук, ни върнаха в Алами-дере, там атакувахме противника. Мен ме раниха в коляното...”

 

МАНОЛ ДИМКОВ от гр. Чепеларе:

„...Бяхме назначени да идем нах Серес, но дойде хабер, че нашите на Рожен не могат да откоцат турците, та отидохме над Устово. И ударихме в гръб турците, тогава те откачиха да бягат...”

 

НИКОЛА ДЖИГЕЛОВ от с. Гела:

„...Когато стигнахме нах Палас (дн. Рудозем), турците искаха повторно да настъпят. Ние се бяхме окопали по върховете и бяхме оставили един войник да даде сигнал със запалена слама на върха на едно дърво, като факла. Като усетил, че идват, той даде сигнала и ние всички почнахме да стреляме по пътя, отдругаде нямаше откъде да дойдат турците. Оттам вече, като ги откачихме, не можахме да ги стигнем...”

 

СТЕФАН ЯЗОВ, също от гр. Чепеларе:

„...Закарах продукти в манастира „Св. Атанас” над Райково, гдето беше щабът на полк. Гешев и подполк. Серафимов. Точно като пристигнах, те двамата се разправяха за отстъпление. Серафимов беше дошъл отнякъде и полк. Гешев му каза: „Трябва да отстъпим, да изтеглим войските”. А Серафимов категорично отказа и чух, че рече: „Чакам Трета дружина да ми дойде на помощ”.

 

 ТОДОР КАЦАРОВ, също от гр. Чепеларе:

„...Полк. Козаров се спря при полк. Серафимов и му предаде нареждане от полк. Гешев – да отстъпи назад, да заеме височините над Устово, понеже турската войска била многобройна и ние не сме щели да можем да се задържим на това място. Полк. Серафимов му отговори (чух го с ушите си, защото бях на 20 крачки от тях): „Как да оставим тия български села, които са ни посрещали с лаври и с венци, да ги унищожат турците и да им изколят населението?” Полк. Козаров втори път му каза да отстъпят и да заемат височините над Устово. Но полк. Серафимов отказа да му изпълни заповедта и даде нареждане да се явят дружинните командири при него. Стрелбата между нашите и турските войски започна отново...”

 

КОСТАДИН ПИШМАНОВ от Смолян, кв. Устово:

„...На Маказа влязохме в сражение с турската войска. Отблъснахме ги. Оттам насетне не срещнахме съпротива. Все подир тях стигнахме до с. Мерхамлъ. Там се предаде Явер паша, с 12-хилядна войска. Той е бил и преди това на тукашния фронт. След като го отблъснали, правел сметка да иде на Деде-агач, но го заблудили, че има там много българска войска, та тръгнал през балкана, по пътя към р. Марица и там го заградихме. Марица беше придошла и той не можеше да се прехвърли...”

...

По-нататък отново говори хрониката на войната – на 20 октомври Родопският отряд настъпва към гр. Драма и заема с. Зърнево, на 22 октомври е направен първият в историята опит за фотографиране на военни обекти от въздуха в района на Одринската крепост. На 26 октомври сборна контна бригада влиза в гр. Димотика, а на 29 октомври Великият везир Кямил паша, с телеграма до цар Фердинанд и моли за сключване на примирие. На 2 ноември сборната конна бригада достига гр. Софлу, а на 7 номеври Родопският отряд стига в гр. Ксанти, а на 13 ноември вече е в Дедеагач.

На 14 ноември турската артилерия прекратява огъня и издига бял флаг и Явер паша подписва протокол за капитулация.

На 13 март 1913 г. е великото сражение пред Одринската крепост, след което българската войска влиза победоносно в нея, издигайки българското знаме на минарето на „Султан Селим джамия”.

 

(Бр. 20/2019 на „Златоградски вестник”)