Росица АЛЕКСИЕВА

Ако скоро не сте влизали в НБ „Св. св. Кирил и Методий” или в Софийския университет, със сигурност сте пропуснали да видите една много специална документална фотоизложба. След това в Несебър бе представен този трагичен фоторазказ за Беломорска Македония. Край, забравен сякаш и от Бог, и от България, и от най-будните българи.

Става дума за печалната участ на родните светини и паметници на културата в Егейска Македония, които въпреки бруталното унищожение на всичко българско в този край, продължават да очакват нашето внимание, любов и грижа. Чрез повече от 70 цветни снимки, изложбата ни среща с невероятни икони, стенописи, стари църкви, училищни сгради, надгробни паметници, създадени от прадедите ни. В продължение на три години, тримата автори - Елисавета Занешева, Тодор Георгиев и Радослав Христосков, успяват да издирят и заснемат над 200 обекта – от битови предмети и народни носии, до български храмове и обществени сгради, разположени в селища от Костурско, Преспанско, Леринско, Воденско, Мъгленско, Ениджевардарско, Солунско и Драмско. Някои от църквите датират още от Първото българско царство, други са с над двувековна история. За по-младите трябва да поясним, че след края на Балканската война, която е започнала преди вече над 100 години, Вардарските и Беломорските предели остават съответно в границите на Сърбия и Гърция. Докато с името Македония българската общественост свързва новосъздадената югорепублика, Егейска Македония я няма в нашия обществено-културен спектър. Това е една от причините, поради които тримата съвременни будители се заемат да сглобят строшената преди столетие мозайка на българщината. Те ни припомнят, че Егейска Македония не само е имала водеща роля в българската култура, но ни подсещат, че две от средновековните столици на Първото българско царство са били именно в този край – несъществуващият град Преспа и гр. Воден (дн. Едеса).

Някои от църквите и днес са действащи, но с напълно променена самоличност, други са превърнати в руини или са обявени за паметници на културата, в които фреските са покривани с мазилка и пластове вар, а надписите на български са заличени. Тези паметници на културата са недостъпни и оставени на саморазрушение. Силното внушение на фотографиите в изложбата с наслов „Беломорска Македония – Зов”, не идва само от професионалните умения и патриотичната свяст на тримата автори. Тази изложба не е поредното постижение на фотоизкуството, а по-скоро е сподавен вик на отчаяние от целокупното ни бездействие. Затова изложението трябва да се види и да се съпреживее, защото, ако не съхраним остатъците от това духовно наследство, след време тези фотоси няма да ни звучат като зов за помощ, а като закъсняло надгробно ридание. Слава Богу, местните българи, за разлика от нас, продължават да подържат светилника на родовата си памет. Ето какво споделя Ели Занешева: „Най-силно ме порази това, че след сто години тамошните хора пазят българщината като очите си. Случваше ни се много често да търсим някакви руини, до които никой не може да стигне, ако някой не те заведе. А местните българи първо те „претеглят” - кой си, какъв си, защо се интересуваш, за какво ти е, и най-накрая те водят до самото място и още отдалеч си свалят почтително каскета. Понякога дори не знаят какво е имало тук, какво е било, да не говорим, че няма откъде да го научат. Но те знаят едно: че това е „наше и свето место.” Тези „наши и свети места” са заснети и ви очакват в Несебър, за да се срещнат с вас, за да ви прошепнат неща, които ще заемат завинаги място в сърцата ви.

(Бр. 18/2019 на „Златоградски вестник”)