Милена МИТЕВА

Под стряхата на лунна светлина,

отбих се да поседна уморена,

от дълъг път, от чуждата страна,

завърнах се в дома почти сломена.

И нямаше го майчиният глас,

да ме посрещне, песен да извие,

в прегръдката на този късен час

и сълзите ми бързо да изстрие.

Над гъстия чимшир глава склоних,

на мама той ухаеше приятно.

Във кичура му сълзите си скрих

и празен шепот върна ме обратно.

Звездите ме изпратиха с любов,

посочиха ми пътя към Зората.

И чух във мрака нежният им зов -

да не напускам повече страната.

(Бр. 18/2019 на „Златоградски вестник”)