Новини

Ехо от К3 Ултра-Златоград: Как стана моето участие в маратона

събота, 11 януари 2020 Златоградски вестник Златоградски вестник

 

Албена ТАСЕВА

 

 

Когато ме попитаха един ден в края на юли: „Искаш ли...?“, на мига отговорих с да, без да дочакам края на въпроса. Едва сдържаната усмивка ми бе подсказала за част от секундата, че естеството на въпроса съдържа нещо желано, запомнящо се, прекрасно, трудно, трептящо сърце, тежко и уморително, шеметно, лилаво приключение. Тъкмо за мен.

Душата ми жадува

за приключения,

 

а тялото я следва без умора. Златоград – златният град. Само бях чувала за него, а и Родопите изобщо са необхождана територия. Досега тази планина не беше докосвала интереса ми. Предвид отдалечеността й спрямо мен и твърде многото различни храмове, не ме е привличала особено. Освен това ми се побираше само в две думички – ниска и лесна. Досега. Груба грешка.Интересно е да си поправяш грешки от този род. Потеглих с абсолютната увереност, че това е моят ултрамаратон. Няма какво да ми се опре. Километрите са само 53, т. е. нищо работа. Затичах се на старта, както всички останали, предвкусвайки лесен ден. На дупката в оградата, където се промушвахме един по един, за да навлезем в планината, едно момче ми направи път. Нищо жест, а така приятен. Започнахме плавно и постоянно изкачване. За пръв път виждам така добре и адекватно маркирано трасе. Няма губене, освен ако не си заплес и много говориш, както направихме ние. 100 метра отклонение си беше чисто недоглеждане от наша страна. Първият пункт се появи и ние се появихме на него всред ръкопляскания и овации. Ей, чакай бе – взех да се оглеждам – да не сме от първите? Но не, правеха го за всички.

 

А на масата –

еха, от пиле мляко...

Повтори се и на следващия изненадващ пункт, само от деца. Това са най-стимулиращите инжекции. Сякаш целия град, заедно с децата, беше излезнал навсякъде по нашия път за подкрепа. Според графиката, около средата ни очакваще голямо и много стръмно спускане. Юхуу, малко отдих. Какво ли си пожелах? По някое време наклона толкова издивя, че ми идеше само да викам за чувал. Клоне, камъни, дървета - каквото докопаш в борба със земното притегляне. А долу на пункта, със страшно забавното име Мързян, оцелелите за пръв път присядат, за да изтърсят пръст, пръчки и листа от маратонки и дрехи. Както, седнала на тревата, обгрижвам комфорта на краката си, на нивото на очите ми пониква тава. Любопитството ми веднага фиксира – „О, Боже! Печена тиква!?!“ Тиквата ми е много смешен плод. Или зеленчук. Изглежда глупаво и сиво отвън, една такава проста, пък много вкусна иначе. Голяма изненада, много ме зарадва. И забави... Нататък не е чак толкова интересно. Освен че споделих с моите колеги как си мисля за подарък за РД на детето, което скоро ще има кръгла годишнина и си мисля за велосипед. И с това ви подготвям за каквото се случи накрая. Редуваха се стръмни нанадолнища с още по-стръмни душевадки нагоре. Сложността на трасето ме респектира и точно си мислиш: „Ще ми стигнат ли силите да вляза във времето? Аз и човекът, който заради мен се движи с моето темпо“, и чуваш: „Насам, насам!“

 

Къща, насред нищото.

Вратите са отворени...

 

и се вижда липсата на всякакви мебели. Една забрадена жена излиза отвътре, а мъжа й на портата, и ти предлагат домашен айран. Този мил, адски мил жест, стопли всяко уморено мускулче и се отдалечаваме с подтичване, защото, дори да не тичаме, вече сме хора с мисия и ще тичаме заради тях. И заради дядото с невенчетата след това. Още пазя моите невенчета и те все още са живи... Препускаме и си говорим как сме очаровани от планината, нагънала се като вълни от зелено море, уж лека, а криеща тайни: от нейните хора, така мили и добри, щедри и приветливи: от нейните деца по пунктовете, напълно вписали се в духа на събитието.

И най-накрая на опашката сме ние – ултрамаратонците, последната брънка в цялата хармоничност на това приключение. Вече влезнали в града, устремени към финала, ни посрещат хората на града по улиците. Ръкопляскат, аплодират. И краката се затичват с всички сили. Бягаме. Бягаме заради тях, заради хората, които ни ръкопляскат от сърце. Раздаваме се докрай с усмивки. Говоря в множествено число, защото съм сигурна, че усещането е еднакво.

Финал. Накичват ме с медал!

 

Ще го понося един ден и ще го окача на манекен, където висят другите ми медали – най-красивите гердани, които съм имала. Всеки един печелен с кървава пот. Защото аз съм ултрамаратонец, който достига финала само и изключително само с ходене, понеже не мога да тичам повече от километър. Финиширахме по-рано от предвиденото и за първи път присъствам на награждаване. Не че ще награждават мен, но е приятно като за първи път да си навреме. След което си чувам името. Викат ме от подиума и аз не зная за какво. И, знаете ли какво? Спечелила съм била велосипед...

 

(Бр. 17/2019 на „Златоградски вестник”)