Янко ГОЧЕВ
Загоричанското клане (The Massacre in the village of Zagorichani) е опожаряването на българското костурско село Загоричани, Егейска Македония, и избиването на 62 мирни жители българи от страна на гръцки чети на 25 март 1905 г. Трагедията се случва на църковния празник Благовещение.
След клането, Битолският главен жандармерист, полковник Албера, казва: „Като офицер от италианската армия съм вземал участие в много сражения с дивите африкански племена. Често пъти се е случвало да бъдат пленени у африканците и избивани наши войници. Но избиване с такава брутална жестокост не съм виждал досега и не намирам думи, с които да квалифицирам извършителите на това престъпление...''
През XIX в. с. Загоричани е един от главните центрове на българското Възраждане в Костурско и си спечелва прозвището Малката София. Населението му в началото на XX в. е изцяло българско екзархийко, а в селото работят две български училища. Населението се включва в националосвободителната революционна борба на Вътрешната македоно-одринска революционна организация и участва в Илинденско-Преображенското въстание. При потушаването на въстанието, селото е опожарено от турската армия на 15 август 1903 г., а между 55–150 жени, деца и старци са изклани. Британският журналист Хенри Брайлсфорд посещава селото и фотографира руините на Загоричани. След Илинденско-Преображенското въстание, гръцката въоръжена пропаганда в Македония се активизира. Елино-македонският комитет в Атина започва да изпраща въоръжени чети във вътрешността, които се ръководят от Костурския митрополит Германос Каравангелис. Целта на организацията, според Павлос Мелас, е: „Трябва да попречим на българите да вършат пак злодеяния и да повторят миналогодишното ''лъжевъстание'', защото целият свят е на път да признае, че тук има само българи. Това трябва да стане тази година, а догодина можем да поработим и за свободата.''
Поради това, че Загоричани активно участват във въстанието, и не приемат върховенството на Цариградската патриаршия, то е пречка на гръцката пропаганда, което е причината андартът Георгиос Цондос (Капитан Вардас) да „накаже“ селото.
На 25 март 1905 г., на църковния празник Благовещение, андартските чети първо обкръжават, а след това нахлуват рано сутринта в Загоричани. Нападението е съпроводено със звуци на военни тръби, които използва турската армия за сигнализация - това е част от тактиката на андартите, които знаят, че българите ще скрият оръжието си, за да не бъде намерено при претърсване от страна на турската власт. В селото пламват пожари от всички страни и андартите събират видни възрастни граждани в центъра на Загоричани. След два часа се оттеглят с тях в планината Върбица, където хората биват застреляни.
В селото са убити 39 момчета и мъже, както и 7 момичета и жени. На Върбица са застреляни 14 мъже, сред които селският поп Стефан е на 60 години. С кмета на селото и дъщеря му общият брой убити е 62 души, а други шестима са ранени.
От всички заловени, само един човек се завръща в селото. След клането голяма част от населението на Загоричани емигрира в България и САЩ. В България са проведени серия протестни митинги и по Черноморието избухват антигръцки вълнения, в резултат на които е опожарен град Анхиало (Поморие) и част от черноморските гърци се изселват в Гърция. Битолският секретар на българското търговско агентство Манол Ракаров раздава на пострадалите загоричанци 1200 лв. помощи през 1905 г. В 1921 г. загоричанският търговец Димитър Спирков дава пари за построяването на църквата „Свети Димитър“ в Цариград. На надпис над притвора на църквата се споменава, че църквата е построена в памет на загиналите в Загоричани. В 1930 г. в София е издадена книга със спомени по повод 25-та годишнина от клането на българите в Загоричани.
(Бр. 16/2019 на „Златоградски вестник”)