Новини

Иконата, пред която не се кръстим

сряда, 28 август 2019 Златоградски вестник Златоградски вестник

 

Разказ от Георги ГРИВНЕВ

 

 

Иконата, пред която не се кръстим, е родопчанката. Тя е легенда и сказание, привидение и реалност. Роза, която  повече ухае, отколкото боде. Сянка и слънчев лъч, спасителна глътка и хляб, току-що изваден от домашната пещ и покрит с месал. Когато я имаме, сме озарени от светлина, когато я изгубим, я привиждаме до мрак. В нея са втъкани толкова много цветове, колкото има в шарената престилка и в утринната ливадна свежест.

 

Планинката е наследила смирената гордост на Родопа с нейната постепенност да разкрива красотата си, така характерна за цялата природа. Преди да се стигне до върха, трябва да се тръгне от долчината, трябва да минеш предхълмието, да изкачиш баира, хребета и чак тогава... Преди да разцъфне, дървото се разлиства, а преди да се разлисти, се събужда. Легендата е легенда, защото е зачената от истината. Скалата над Смолян, Невястата, приела името на българката, предпочела гибелната паст, за да съхрани вярата си. Девойките от Девинския край пък сплели плитките на косите  си и пак по същата причина политат в бездната - да са заедно и в смъртта. Зарена, родена от зарниците на любовта, до сетния си дъх не предава крепостта на поробителя. Дели Мария /останало е само малкото й име и прилагателното, придало блясък на смелостта й/, убива с мотика турчина, който се опитал да изнасили на нивата съселянката й от село Писаница. Дана Беличева от с. Аламидере   /Полковник Серафимово/, тази бяла като изгрев жена, хвърля бомба от прозореца на своята къща срещу турския аскер, за да спаси комитите, които е приютила. А при паметните боеве на връх Кавгаджик през Балканската война „Рада Дреюска и Дора Маркова носели вода с кобилица в окопите на войниците.”, както пише в историческата си книга Тома Згуров.

Райковлянката Дукеничка, макар и сама, макар и безпомощна, ще се възпротиви на поробителя и грабителя със слово и клетви, в които вярва, че ще се сбъднат. Какво друго й остава, освен да ги пустосва и да призовава в бедите си Бог и всички светии. А Злата  Зенгин Милкова девойка? Песен се пее за нея – за да спаси честта си, се самоубива пред очите на похитителя. В годините на Възраждането първата новобългарска учителка в Родопите  Рада Казалийска и една от първите български поетеси, учи децата на писмо и четмо, отваря  очите им за познания и  нови светове.

По време на Илинденско-Преображенското въстание турските войници проснали трупа на  Никола Шишманов и заповядали  на карлуковци, сега славейновци, да минат покрай него, за да разпознаят подвойводата, който буни балканджиите към борба за свобода. И Яна, майката, трябвало да мине покрай изстиналото тяло на своя син. Издържала жената, но когато се прибрала вкъщи, отмахнала капака на пещта, скрила се в тъмнината й, която погълнала и раздиращия плач, и несподавеното стенание, и нестихващата болка, без някой да я чуе. На копринените знамена на три чети чепеларките Стана Р. Велева Попмаринова, Жека Кефилска, Рада Ан. Дечева, Мария Радковска и учителката Даудкова от Устово, извезват лъв и надпис „Свобода или смърт”, имащи примера на Райна княгиня. За вярност към революционното дело се заклеват девойките Станка Радкова и Жека Чипева и те от Чепеларе – с ръка, положена на кръстосани револвер и кама. Клетвата -  свята  като Библията в борбата за свобода.

От родопчанката и заради нея се ражда фолклорът, един от стожерите на българската духовност, който не може да се замени  нито с баири злато, нито с плодородни имоти, с нищо... Кой е изпял по-красиво за нея: „От небо ли си паднала или от земя никнала?”, или „Защо ти се смее лицето,  пък ти плачат очинки?” Такива трогателни, топли и небесни песни могат да бъдат родени единствено в планината, където погледът се тегли от върхара на бора и от кръговете на орела, където човешкият глас придобива песента на ручея и на птицата, където в сърцето остава нещо несподелимо и съкровено, както  съкровена е любовта. И за всяко състояние на душата  има песен – за нежен копнеж и късна тъга, за мъчна раздяла и възторжена среща, за болна дъщеря, обична майка или за вярна галница... А след опита, след изпитанията в житие-битието се раждат пословици и поговорки, притчи. В които мъдростта е на първия ред, образността – на втория, а  за последния  ред  не остава нищо...

В миналото, недалеч от Павелско, на разклона за Забърдо, имало няколко ханчета, сред които Кисьовският, Аролският, Пашевият. Там спирали кираджии, които превозвали различна стока, за да се отморят и пренощуват, след което да продължат пътя си. Цели семейства се включват в работата на ханчетата - да се подредят стаите, да се нахранят гостите, да се подслонят конете и мулетата. Там винаги шетала по една Сарандовица и дремел по един Калмук, и на изпроводяк една добра дума стигала за далечния, изнурителен и прашен друм. В изследването си на рода краеведът Петър Дочев привежда разказаното от Иван Марковски за своята баба: „Тя е моята баба, майка на майка ми. По баща е Дочева. Ходеше бавно, със ситни стъпки, чепнато. Усмивката не слизаше от лицето й. Когато те срещне, първа ще поздрави и винаги ще каже блага дума. На 36 години остава вдовица и свиква еднакво добре да се справя с женската и мъжката работа. Ореше, сееше, жънеше, кладеше купни много по-добре от доста мъже в Павелско. Тя ме е учила да кося и да си клепя косата. Всичко вършеше с мерак, затова стореното от нея беше най-хубавото. Преди да остане вдовица, беше родила седем деца. Помня две от тях – майка ми и вуйчо Иван. Не помня дядо си Илия, който е бил ковач, но помня ковачницата му, която беше на улицата, точно пред Кетиповите. Едностайна постройка, приличаща на къщичка от приказките, с една врата и един прозорец с капак. „Занаят-канаят - казваше баба ми, докато се мъчеше да отключи вратата на ковачницата. – Нямаш ли занаят, гладен ще ходиш!”

Родопчанката не само оре и сее, не само жъне, но и вършее, гони вълците, които нападат стадото, прави листници от дъб и мъждрявка, кути децата си и ги води да помагат... Как не се умори да върви подир овцете и козите – по пазлаци и картъли, по слогове и брегове, по равнища и склонове? Как не огрубя душата й от натрупания бит, от натрупаните грижи и дни, които се повтаряха в един неизменен кръговрат, на който не му се виждаше ни  средата, ни краят?... Не се ли сведоха нейните рамене, както се свеждат клоните на бора от тежкия сняг? Или от това ставаше по-силна, но и по-нежна, и по-крехка от пеперудено крило? Тя тръпнеше, когато изпращаше съпруга си или на гурбет, или на война. Изпращаше го с горчиви, а го посрещаше с радостни сълзи. Понякога сълзите бяха само горчиви – жената или получаваше известието, че мъжът  й е „загинал геройски за свободата на Отечеството”, или се завръщаше с патерици, с едно око или с една ръка, или оглушал от гърмежи на оръдия и снаряди...Гурбетчията се завръщаше жив и здрав – по време на дългото отсъствие нямаше по кого да изпрати хабер до близките, но след Димитровден го очакваха празници!

Родопчанката обича да тъче. Да застане пред стана и да нарежда цветовете както нарежда песента. Оранжът е топлина, бялото – невинност, зеленото е поляна, синьото – небе, червеното - огън... Единият цвят шепне, другият не мълви, третият е приказлив, четвъртият – свенлив, петият се смее, шестият копнее, седмият более... Но всички са заедно, като семейство, с братя и сестри. И така живеят – със сестринска обич и братова сгода. Няма какво да делят, защото всеки си знае мястото. Очи гльодали, сорце ткало. Така се появяват чергите като горски пътеки, килимите като  разцъфнала ливада, цедилките и торбите, метнати на гръб, като снопи с класове, пълни със зърно. Родопчанката подрежда  цветовете както подрежда цветята в градинката си. И дори когато софрата е  бедна, покривката създава впечатление, че е богата и пред хляба се събират всички, от най-малкия  до най-възрастния.

Особено създание е планинката. Работолюбива, тя  започва това, което знае, че ще завърши, и продължава делото, което събужда ново начало. Одухотворена доживот, скръбна до смърт, вярна до обезумяване, силна като скала и слаба като елова иглица. Тя е повече, отколкото може да изобрази въображението и  отколкото може да разяде съмнението. По детски възторжена и безпаметно всеотдайна, родопчанката няма да настъпи мравката, а ще й стори път, защото знае, че й тежи клечицата, която пренася до своето жилище. И няма да откъса цветето, докато пеперудата не отлети надалеч.

Тя се съпротивлява на себе си и застава очи в очи срещу своите предразсъдъци и илюзии. И не допуска всеки в своя малък, но голям свят -  в него няма място ни за любопитния пришелец, ни за разкаяния възвращенец. Казват, Господ забавя, но не забравя. И родопчанката забавя, за да не сбърка, защото не всичко е поправимо. А природата, както и във всички жени, влага вечния  си завет - да ражда деца, които да онаследят най-доброто, най-читавото. В тази древна земя, изпълнена с бели надежди и бели параклиси, населена с неоткрити светилища и неразказани сказания, има  една неосветена икона, пред която се спираме, но не се кръстим – родопчанката, пред която благоговеем, както благоговеем само пред Майка и Родина!

 

(Бр. 8/2019 на "Златоградски вестник")