Новини

Еврокоридори: „Каузата на България не е загубена! И желая да вдъхна във вас същата вяра...”

вторник, 21 май 2019 Златоградски вестник Златоградски вестник

 

За първи път в историята на институциите на Европейския съюз, част от централната сграда на Европейския парламент в Брюксел вече носи името на една от жертвите на комунистическия режим в България – големия финансист, политик и общественик Атанас Буров. За нашите читатели публикуваме негови размисли, които поразяват с актуалността си за днешна България.

 

Атанас Буров  (1875 – 1954) е един от най-изявените финансисти, дипломати и политици в края на Царска България. Бил е министър на търговията, промишлеността и труда, министър на външните работи и изповеданията. На 21 март, бе официалното откриване на изложбено пространство „Атанас Буров” с негов бюст в сградата на ЕП в Брюксел. На церемонията присъства и внучката на Буров - Ивана Стоянова.

 

...

* Хората се раждат неравни – и по социално положение, и по дарби, и по всичко. Как ще бъдат равни? Не могат да бъдат равни. Никога. Човек е създаден да се бори за хляба си, за място под слънцето, за жени, за пари, за обществено положение. Кой ще победи? По-умният, по-силният, по-храбрият, по-безочливият, по-грубият, по-нахалният.

 

* Хората не се променят, не се превъзпитават. Те само чистят мъничките, сухи клонки по стъблото на вековния дъб, а големите клони и дънерът си остават същите.

 

* На българина всичко трябва да му се дава отмерено и никога да не му се плаща много високо. Защото като забогатее, той се забравя. Удря го на грабеж, разгул, разврат, покер. Става злобен и завистлив. Губи човешки образ. За него няма нищо свято на този свят. Парите отприщват пороците му, слабостите и злобата му. Българинът прощава за всичко, но не и на преуспяващите. Или на тези, които стоят над него. Българинът с пари се смята за много по-умен от този, който ги няма.

 

* Какво е трудолюбието? Глад, страх от утрешния ден, жажда за пари – това са пружините, това са моторите, които тласкат шайбата на трудолюбието. Не е вътрешната потребност. Казват, че българският народ бил трудолюбив. Народ, който има по календар 169 черковни и официални празници, не е трудолюбив. Черквата в България - колкото и добро да е направила, разврати този хубав наш народ, направи го хайлазин.

 

* Народът е с всеки, който държи калъча.. Народът е стадо. Той слуша само гласа на пастира, който държи сопата и който храни кучетата. Това е народът. Народът се лута, чака някой да го поведе и да му каже „свободен си”. Световната практика е такава – няма управия без сопа, въже и остен.

 

* Българският политик неминуемо свързва властта с пържолата, бута, жената, парата, златото. Парата е символът на властника в България. Той иска пари, пари, пари. Иска злато, злато, злато. Иска къщи, къщи, къщи. Иска вили, вили, вили. Иска коли, коли, коли. И не за своя сметка – а за сметка на партията си, на държавата си, на народа си. Това властогонство е бясна болест – който е ухапан веднаж от нея, умира цял живот, като бесен. И е бесен за власт – срам и позор, но е така.

 

* Политиката има свои закони. Тя не търпи интелигентните на трона си. Тя иска полуинтелигентни. Полудипломати, полуполитици.

 

* Хората, които трябва да осъществяват хубавата идея, се покваряват само за половин година. И най-хубавата идея може да се провали, когато няма кой да носи знамето. Знаменосец става не човекът, който крои дълбоки планове и мънка, когато говори, а който решава бързо, смело и говори сладко.

 

* Аз като не съм добре, целият свят да е добре – това не ме радва. Аз ще се радвам, ако целият свят е зле като мене. Това е човекът, това е същността му.

 

* Българският интелигент е готов да се примири с всяка власт, стига той да е добре. На него да е добре. Той да остане жив. Него не го болеше за нацията, за народа. Него не го интересува как ще се развиват нещата занапред – важното бе той да оцелее. Той да е добре. Угодничеството, нагаждачеството са като че ли най-ярките национални черти на българската интелигенция.

 

* Българинът ще стане велик гражданин на света в деня, когато зареже най-долното си качество – винаги да гледа да мине тънко и да не си плати справедливо за това, което получава.

 

* Но аз не съм песимист. Аз съм дълбоко убеден, че каузата на България не е загубена, и бих желал да вдъхна във вас същата вяра, да повдигна вашите сърца, да ви дам малко от моя оптимизъм, защото оптимизмът е извор на вяра и енергия, а българският народ има нужда в днешния момент от едното и от другото, за да търпи, да се надява и да действува…”

 

(Бр. 5/2019 на „Златоградски вестник”)