Новини

1 февруари – Национален Ден за почит към жертвите на комунизма: За да успее България, трябва да знаем и говорим за болестта й

неделя, 24 март 2019 Златоградски вестник Златоградски вестник

 

Лъчезар ТОМОВ

 

 

През нощта на 1-ви срещу 2-ри февруари на 1945 г. бяха избити над 100 от най- достойните мъже на България. Това бе само един епизод от бавното и мъчително умъртвяване на страната ни, започнало с руски войски на 05. 09. 1944 и довело до прочутата епитафия, вградена в новия ни герб:

  

България – 680-1944

 

Почивай в мир, Българийо любима,

страна велика - на нашите мечти,

в дела и битки ти бе велика,

но на смъртта студена ти се покори.

 

Сегашната България няма нищо общо с тогавашната България.

Много малко от хората все още са българи, все още имат някакво чувство за общност, за национална идентичност, защото Гордиевият възел на великата мистерия: „Българин, България, Българско”, бе разсечен от варварския кървав меч на чуждите завоеватели. Чужди, макар и с български имена, като Георги Димитров, който изпраща телеграма на руски език, с която да даде указания за избиване на интелигенцията и унищожение на опозицията. Щетите са почти фатални, коренът все още живее, но почти нищо не никне от него. Единственото, което обединява съвременните българи, е нежеланието им за обществен живот, национални каузи или диалог за идентичността им. Взаимната невзаимност е целувката на смъртта за нация, прсъществувала едва 100 години, защото всичко хубаво бе изкоренено през 1944-а. Оттогава насам сме в постоянни годишни кризи – криза на идентичността, криза на ценностите, криза на човечността, криза на духовността, финансова, хигиенна и материална криза.

Комунистите осъждат на смърт официално 2730 души, но до 1950-а умират най-малко 50 000 човека – лекари, свещеници, учители, царски офицери, фабриканти, банкери, адвокати и други. Обезглавяването на духовния, научния и наследствения елит, ни превърна в механичен сбор от хора без цели, без ценности, без посока и без надежда.

Колкото повече мълчим за това, колкото по-малко говорим за Третата национална катастрофа, толкова повече приближаваме България до окончателен колапс.

Без покаяние и без прошка няма спасение, независимо дали вярвате в Бог или не, защото покаянието освобождава престъпника, а прошката – жертвата.

За това колко анти-хуманна е идеологията на комунизма, няма смисъл да се говори, тя се състои в това изречение: „Избийте по-богатите от вас, отнемете им имотите!”.

Kоето е изпълнено навсякъде, където системата става комунистическа.

 

За разлика от други хора, аз съм наясно, че греховете не се наследяват с поколенията, освен ако не бъдат доброволно поети и подхранени с нови грехове. Няма значение кой е дядо ти, баща ти или вуйчо ти, дори Антихристът има възможност да се покае и да се присъедини към Небето. Има значение само да се знае истината – че България на мечтите ни е мъртва, а България на действителността – тежко болна и не можем да я спасим, ако не знаем болестта й...

 

(Бр. 1/2019 на „Златоградски вестник”)