Новини

Поуките от катадневието, които ни предупреждават

петък, 08 март 2019 Златоградски вестник Златоградски вестник

 

Ефим УШЕВ

 

 

Наскоро минавах по железния мост над реката, който свързва търговската улица с градския пазар отсреща. В реката долу жално и отчаяно мяукаше котенце, което не можеше по никакъв начин да премине придошлите води, вследствие проливния изсипал се дъжд.

 

Явно, слезнало за някоя рибка, когато речното корито е било все още сушаво, сега то се бе оказало във воден капан и това, което можеше да прави, е да плаче отчаяно. Но жалостта обхващаше човек толкова повече, тъй като плачейки, котенцето гледаше много умолително за помощ минаващите по моста хора...

Сега не мога да се оправдавам защо още тогава не съм прадприел нещо, за да му помогна, най-вероятно - както съм видял сцената, така съм я забравил, преминавайки моста от другата страна. Бях обаче истински съкрушен и вцепенен, когато на другия ден пак минавах моста и видях същото котенце да продължава да плаче и да гледа нагоре към преминаващите безмълвно хора...

Позавъртях се наоколо да видя някой познат и спрях един работник от общината, който все майстори нещо по централниите улици и площада. Той обаче отказа помощ, защото го чакала много работа. Срещнах и д-р Румен Алексиев след това, с който веднага поискахме голямата стълба от компютърмените под редакцията. Като разбра за какво, веднага с нас тръгна и комшията Андрей. Но както и да се мъчихме със стълбата, водата беше много и от никой край не можеше да се премине.

Събраха се хора на моста, започна типичното кикотене, че за едно коте сме тръгнали река да преминаваме и докато не им се изрепчихме да дойдат да помагат, а да не гледат сеир, не утихнаха. В това време, усетило приближаващия, но недостигащ отсрещния бряг край на стълбата, котенцето се изкачи на един от храстовете и всеки момент би цопнало и отнесено от водите. Което щеше да бъде неговия край...

Тогава направих онова, което в самото начало трабваше да направим, при това – още предния ден. Изтичах до пожарната, казах на началника Кехайов какъв е случая, придадох и малко драматизъм - как доктора и Андрей още се мъчат неуспешно в реката, та да побързат...

За моя радост, случката не бе неглижирана, момчетата веднага стегнаха колата, взеха профешънъл стълби и ботуши като за случая и за пет минути бяхме там. Останалото е ясно – пуснаха стълбата, нагазиха в реката и ето ти спасено коте. Купиха му и кремвирш, който то изгълта почти без да дъвче, толкова бе прегладняло във водния капан.

Затова пиша тези редове, дано не доскучавам, защото искам да благодаря и на д-р Алексиев, и на Андрей Натлев, и за спешната отзивчивост от страна на градската пожарна и сърцатите момчета, които работят там.

 

...Друг въпрос е, че още кънтят, че и цънтят в ушите ми учудените и подигравателни гласове от моста, сред които и тези на една от жените: „Маль за адно коте пожарнана рукахте!? Да ти са и котето...”

Без да морализаторстваме, нека само отбележим, че докато човек не разбере, че той е само един от множеството биологични видове на тази планета и докато не приеме каузата за съпричастността към всяко заплашено живо същество като най-важна и същностна за себе си, не може да се смята за нормална и цялостно изградена личност! Убеден съм в това...

 

(Бр. 22/2018 на „Златоградски вестник”)