Обръщението на Иван Вазов в памет на загиналите български герои за освобождението на Добруджа през 1916 г., е истински

ЗАВЕТ КЪМ ПОКОЛЕНИЯТА

на Патрирха на българската литература, захвърлил окончателно и завинаги заблудата и измамата на русофилството:

ПЪТНИКО!

Когато бродиш из равна, богата и плодородна Добруджа, минавайки през Тутракана, Аптаатъ, Кокарджа, Кобадин, Меджидие, Черна вода, Балабанча, Принц Николай, Ракел, Лункавица и другаде, надзърни по поля, хълмове и чуки.

Там ще видиш да стърчат много самотни кръстове - неизброими скромни паметници на падналите в жестокия бой бойци за свободата на златна Добруджа.

Под тях почиват светци.

Черната, хладна земя, напоена с изобилна кръв, пази техните тленни останки. Спри се пред самотните им гробове. Коленичи и се помоли пред свещения им прах.

Те с неудържим устрем и с небивало в историята себеотрицание се понесоха срещу многото ни врагове; със съкрушителните си удари отнеха от ръцете на хищниците красна Добруджа; те и живите участници на Добруджанската епопея сътвориха туй, на което днес е свидетел цял свят.

Но кой ви знай, че спите в тез полета?

Над ваший гроб забвенето цъфти.

Почивайте под тез могили ледни -

не ще да чуйте веч тръба, ни вожд.

Ни славний гръм на битките победни -

към вечността е маршът ви последни.

Иван Вазов

(Бр. 22/2018 на „Златоградски вестник”)