Доц. Петър НЕНКОВ

Подпоручик Стефан Радков начело на взвода си се хвърля срещу едно куполно оръдие, което коси българските редици. С нож и сабя в ръце той успява да унищожи оръдието, но сам пада убит в неравния бой. По време на атаката противников снаряд откъсва ръката на редник Стоян Андреев. Дружинният командир му дава от манерката си вода и му говори нещо утешително. Въпреки болката, войникът се усмихва и бодро отговаря: „Нищо ми няма господин подполковник. И да остана сакат, нали свършихме днес добра работа - освободихме родната земя от врага!”

Комендантът на Тутраканската

крепост, ген. Тудореску,

се съвзема от мощния български удар едва след като разбира, че 9-та румънска дивизия му идва на помощ откъм Силистра, а през реката спешно се прехвърлят 15 нови дружини и 3 батареи. Той решава да си пробие път към Силистра, но го посрещат полковете на Първа Софийска дивизия, които с цената на много жертви, отблъсват вражеските контраатаки. В края на първия ден фортовият пояс пада с цялата артилерия в български ръце. В Букурещ излиза комюнике за хода на бойните действия при Тутракан, изпълнено с откровени лъжи, в което се казва: „Българските атаки са отбити. Силата на неприятелските атаки намалява. Неприятелят изглежда уморен!” На 6 септември полковете на 3-та армия подновяват атаките си срещу крепостта и овладяват втората отбранителна линия. Особено жесток е боят в гората, където българската артилерия не може да помогне на настъпващата ни пехота, а румънските батареи добре са простреляли това пространство и откриват ураганен и точен огън по българските стрелкови вериги. Много от ротите и дружините остават без половината си личен състав и без своите командири. Българската артилерия успява да се придвижи напред и с точен огън подавя румънските батареи и успява да ги накара да замлъкнат. Българската пехота отново настъпва напред и надвисва над града. Пред нея се разкрива трагичната картина. Румънските войници дезертират от своите позиции и панически се спускат към брега на Дунав. Те се опитват да се качат на лодките, за да се спасят. Лодките се преобръщат от тежестта им и повечето се удавят в мътната река. Положението на гарнизона на крепостта става безнадеждно и паниката обхваща всички негови части. Ген. Тудореску вече не мисли за пробив, а за това как да се спаси по-бързо, за да не попадне в плен. Той издава заповед всички войски да се прехвърлят през Дунава и сам тръгва с един от първите шлепове. Малцина румънски бойци обаче успяват да се прехвърлят на другия бряг. При ген. Киселов идва румънски парламентьор и иска да се спре огъня. Българският генерал отговаря, че стрелбата ще спре само тогава, когато гарнизонът сложи оръжие и се предаде. Българските войски навлизат в града. При казармите заварват 340 румънски офицери без оръжие, изплашени и безмълвни. Във военния клуб има още 70 румънски офицери, които покорно чакат заповедите на победителите. Една българска рота ги отвежда в казармите при останалите военнопленници. В 16.30 ч. боят за Тутракан завършва. Румънският Вердюн пада само за 36 часа. В български плен попадат 450 румънски офицери, 28 000 войници, 151 оръдия, 400 коня, няколко склада с боеприпаси, лекострелково въоръжение, хранителни продукти. Ген. Киселов прави посещение при пленените румънски офицери в казармата и се интересува от техните нужди. Той разговаря учтиво с пленения бригаден командир, полк. Камарашеску и похвалва храбростта на войските му. С просълзени очи и развълнуван глас, румънският офицер благодари и казва: „Знаех, че вашите войски се храбри, но никога не допусках, че ще бъдат толкова безстрашни и безукорни храбри, както в днешния бой!” Останалите румънски офицери си помислили, че при тях е дошъл самият фелдмаршал Макензен, но когато чуват българската реч са разочаровани.

Нима ни победиха

българите,

а не германците!?

Румънският вестник „Национал“ три дена след боевете пише: „Битката за Тутракан продължи пет дни и пет нощи. Румънците се биха един срещу трима и то под огъня на една от най-мощните артилерии в света”. Вестникът по-нататък продължава своя венцехвалебствен и пълен с лъжи панагерик: „Румънските войници хвърляли всичко от себе си, за да могат да атакуват по-лесно българите. Може и да има в историята по-щастливи войници, но не и по-храбри от нашите!” За съжаление във фалшификациите за битката се включва и германският вестник „Франкфуртер алгемайне“, който пише, че Тутракан паднал, благодарение на мощния огън на германската артилерия и че атаката на българите успяла, поради участието в нея на германската бригада на полк. Боде, която първа влязла в града! Това са безсрамни лъжи, които искат да отнемат част от заслужената слава на българските войски, тъй както това направиха сръбските медии и политици след победата на 2-ра българска армия при Одрин в Балканската война, когато приписаха славата от превземането на Одринската крепост на сръбският ген. Степан Степанович и неговите две дивизии.

Въпреки своето надменно отношение към българските си съюзници, фелдмаршал Август фон Макензен след превземането на Тутракан заявява: „Българската армия е една от най-добрите в света”. Победата при Тутракан е твърде скъпа. В боя падат 1764 души, а 7357 са ранени, само защото всички се хвърляха безогледно срещу румънските фортове, готови да измрат до един, но да сломят отбраната на противника.

(Бр. 17/2018 на „Златоградски вестник”)