Проф. Елена Каневска-

НИКОЛОВА

 

 

...Възможно е обаче този Бял град да е Цариград (дн. Истанбул), а не Белград, както допуска Е. Ушев, тъй като в песните „Сбирам са, тарнавам” и „Нах де са збираш, йоначе”, се среща същият мотив, както във втория вариант на песента „Гледай ме, гледай…”, но с ойконим Стамбол/Стамбул, вместо Белохграда: Я са сбирам, тарнавам, любе, / на широк Стамбол – / кяр да керовам…; Нах де са збираш, йоначе / збираш тарноваш / на широкен Стамбул / кяр да кероваш…

 

В подкрепа на това допускане е и адвербиалният израз „млого далеко” в песен № 32 от сборника на Е. Ушев. Схващането за далечност и близост обаче е от гледна точка на човека – лирически герой в песента, което е твърде относително и е резултат на „пресованото” пространство на Балканите, по терминологията на Т. Цивян (2006). Освен това местните хора твърдят, „че разказаното в еди-коя си песен се е случило в тяхното село; а чутото в друга е станало някога точно в онази местност…” (Ушев, 2012). Другите 3 топонима, които също трудно могат да се локализират и идентифицират, са Лòжен и Слѝвен, употребени в песента „Турци са сбират, тарноват”, и Катрàн, в сборника на П. Теохаридис:

Тарнаха си ми тарнаха / вас Лòжен, вас барчинана…

Дей гиди Слѝвен касаби / дей гиди бели кунаци…

Захра си бална излези / на Катрàн, на барчинана…

Топонимите Лòжен и Катрàн са придружени от диалектната дума барчина ‘бърдо, връх, планина’, а в гръцкия превод на двете песни пред тях е използвана лексемата βουνο ‘планина’, следователно става дума за ороними. Названието Катрàн е с прозрачна семантика – вероятно възвишение, което е с черен цвят на почвата, или гориста местност, от която се добива катран (смола).

Лòжен се свързва с Луджата – местност край с. Лъджа (Баните), дн. Термес, според сведенията на Е. Ушев (2012). Този ороним е в м. р. и е членуван с морфемата за отдалечени обекти -ен. Ако другият топоним – Слѝвен, употребен в същата песен, има същата структура, то следва да се приеме, че -ен е членна морфема за м. р. Възможно е обаче и в двата случая да е изпуснат краесловният гласен -а за ж. р., поради силната редукция или неправилна транскрипция на записа (Лòжена ‘Лъджата’ и Слѝвена ‘Сливата’). Дали -ен е членна морфема или суфикс, не е ясно, но Слѝвен е ойконим, за разлика от Лòжен, защото е употребен в съчетание с лексемата касаби ‘малък град’ и в него има бели кунаци ‘бели конаци, т. е. къщи на турци големци, сараи’. Малко вероятно е да става дума за българския град Сливен, за който се пее в народната песен "Караджа дума Русанки": "...турска ще хазна да мине / от Сливен града голяма…”. По-скоро се има предвид Сливовица / Сливвица (Хамило) – ойконим със същия корен и наставка с топонимична функция.

В народните песни от Ксантийско са употребени още два оронима: Дургутуцкана барчина – Чорнак Хасан сай загубил / Дургутуцканай барчина, и Карлък – в популярната песен „Бела съм, бела, юначе” и в двата сборника:

 

Бела сам бела, юначе,

врит сам диньона огрела

адин бе КарлЪк останал…

                                   (I-73)

Бяла сом, бяла, юначе,

врит сом дюньоса йогряла,

адин бе КарлЪк йостанал…

                                    (II-61)

Този ороним (но с ударение върху първата сричка) откриваме и в златоградската песен „Пиле приз Карлък фъркаше”: Пиле приз Кàрлък фъркаше, / …от Кàрлък вода студена, / от Ксанти чърни чуреше. / За ден във Кàрлък отидах, / налех й вода студена.

И в двете песни се има предвид висок връх в Южните Родопи между Гюмюрджина (Комотини) и с. Угорли (Калотихо) – означава ‘Снежник’, а местността е известна като Голям Гюмюрджински снежник (Ушев 2012: 194).

Очевидно Дургутуцкана барчина също е ороним: притежателното прилагателно Дургутуцка е образувано от ойконима Дургỳтево (дн. Дургутио, Кс.).

Топонимите, употребени в народните песни от Ксантийско в двата сборника, са с домашен произход (38 %) и с чужд (турски) произход (62 %), като паралелно със Стамбỳл, Стàмбол / Стамбòл в една от песните се среща и българското название Цариградско. С най-висока фреквентност са ойконимите Стамбỳл / Стàмбол / Стамбòл – в 4 песни от двата сборника, а в по 3 песни се срещат: Пашмакли (и образуваното от него притежателно прилагателно Пашмаклицка), Райково (и образуваното от него притежателно прилагателно Райкоско), Смилѐн (неправилно записано като Смихан в една от песните в сборника на П. Теохаридис), Мадан (Маданцко, маданцка), Деридерцки / Деридерска, Гюмюрджина / Гюмюжуне (и Гюмюжиновлени).

Интерес представляват преди всичко топонимите с домашен произход: Белозлатино – композит от свързването на двата корена бел- и злат-, Белохград / Белиград – от сливането на словосъчетанието бел град, Драма – от тракийското *drōma, *dràma ‘река’, от което на славянска почва се е получило Драма, Райково – от ЛИ Райко, Сливен – от същ. слива, Смилѐн – от ЛИ Смил, образувано от името на растението смил, а старото му име Смòлен идва от името на славянското племе смоляни, Цариградско – от свързването на двата корена цар и град.

 

Според традиционната

семантична класификация

 

разглежданите топоними могат да се разделят на три групи: физикогеографски (земеписни), културно-исторически, посесивни: физикогеографски (земеписни): Белохград / Белиград (от бел < бял и град), Гюмюрджина / Гюмюжуне – от Gümülcine (тур. ğümül ‘източник’), Деридерцки / Деридерска < Деридере / Даръдере – от тур. dar ‘тесен’ (или darı ‘просо’) и dere ‘рекичка, поток; дере’, Драма – от тракийското *drōma, *dràma ‘река’ или от гр. Υδράμα, Δύραμα ‘богат на вода’, Искечускен < Искече (турското име на гр. Ксанти – през него протича река Върба или Скечанска, на турски: Eskidje), Карлък – от тур. kar ‘сняг’, Ложен – от Лъджа (тур. ılıca ‘топъл минерален извор’), Сливен – от слива; културно-исторически: Бачкоскиен / Бачковскиян < Бачково (от тур.-перс. baç  ‘общински налог за внасяне на някои стоки в населени места’; или от нар. бачѝя ‘мандра’), Белозлатино (от бел < бял и злато), Исорци < Исьòрен / Ясьорен (от тур. yas ‘скръб, печал’ и ören ‘развалина, руина’), Мадан (тур.-ар. maden ‘мина, руда’, ост. мадàн ‘пещ и ковачница за топене на руда; рудник’, Пашмакли (тур. paşmak се извежда от başmak ‘старинна обувка’, başmakçı ‘обущар’) – дн. кв. Смолян, Стамбỳл, Стàмбол / Стамбòл (от стамбол ‘златна турска монета’) и Цариград (от цар и град), Топоклу (тур. topuk ‘рудна маса’, други значения на думата: ‘пета’ и ‘ток, токче’, а topuklu ‘на висок ток’ или ‘паралия’) – дн. с. Средногорци, Маданско;

посесивни: Едѝрньо – от Едирне (турското название на Адрианопол ‘Адрианов град’), Райково (от ЛИ Райко – брат или племенник на Момчил юнак), Смилѐн (от ЛИ Смил, Смилен).

Антропонимите в двата сборника с народни песни от Ксантийско са общо 46 (основни), като някои от тях имат по няколко варианта (Захрà, Захринка / Заринка, Захришка; Фатме / Фатма, Фатминка; Хусеин / Хюсеин / Хюсни / Хюснѝе; Калина и Калинка; Рада и Радка) и повечето са използвани по няколко пъти в съответните песни. Мъжките ЛИ са 16, а женските – 30. Най-висока фреквентност от мъжките ЛИ имат Хасан (в 17 народни песни от двата сборника), Мехмет и Мехметчо (в 8 песни) и Хусеин / Хюсеин / Хюсни / Хюснѝе (в 6 песни), а от женските – ЛИ Фатме / Фàтма, Фàтминка (в 15 народни песни), Минка (в 9 нар. песни), Гюлсюм(е) / Гюлсума (в 8 нар. песни). Преобладават антропонимите с турски произход, което е обяснимо с факта, че с приемането на исляма се избира и турско-арабско име.

От гръцки са само 5 ЛИ, като те са фонетично и морфологично побългарени: Гиорги и Гиоргина, Кустадин (от Константин), Ленинка (от Елена) и Трендрафѝла (от гр. трендафил) – употребено е като вокатив със суфикс -че (Трендрафѝльче).

Побългарени са и Маринка (от лат. със знач. ‘морска’) и Юван (от евр. със знач. ‘бог е милостив; божия благодат’). Женското ЛИ Минка е кратка форма на Мария или Марина, но е възможно да е съкратено от Фатминка.

ЛИ с български произход са Динчо (от Диньо с наставка -чо), Калина и Калинка (от същ. калина ‘храст с червени плодове’), Рада и Радка (от стб. прил. радъ със знач. ‘радостен’), Руска (от прил. рус), Стуян (от гл. стоя – с пожелателна семантика „да устоява на трудности”), Теменушка (от същ. теменужка ‘горско и градинско цвете’), Цвета (от същ. цвете).

Според Е. Ушев женските ЛИ Физа и Юрка са също български (вж. Ушев 2012: 12), но по-вероятно е Фѝза да е съкр. от Хафизѐ, а Юркѐ да е вариант на Юриѐ или Юрка. Голяма част от женските турски ЛИ са с български наставки -инка, -ишка: Емининка (от Еминѐ), Захринка / Заринка, Захришка (от Захрà), Сабинка (от Сабиѐ), Фàтминка (от Фàтма), а мъжкото ЛИ Мехмед в една от песните се среща с наставка -чо – Мехметчо. Женското ЛИ Ядмàна, регистрирано единствено в народната песен „Сон ма вие…”, липсва в Речника на личните и фамилни имена у българите (Илчев 1969).

В случая не става дума за антропоним, а по-скоро за съчетание от предлога от – йад, и гр. мàна (μανα) ‘майка’, т. е. от контекста се разбира, че Гюлсума е роднина от майчина страна. В другия сборник в песента със същото заглавие липсва такова име, а срещаме следното: „за йенноно мари за малконо / за малконо, за Гюлсумо” – най-вероятно и в песента от сборника на Е. Ушев е употребено числителното йедноно / йеднана, а е записано като Ядмана.

 

И така, собствените имена на хора, селища и местности, употребени в народните песни от Ксантийско, бележат близост и сходство със смолянската антропонимична и топонимична система, което категорично опровергава твърдението на П. Теохаридис, че „езикът на помашките песни и езикът на помаците прилича на българския, обаче отстои на голямо разстояние от езика на българите” (Теохаридис 1995:375), и недвусмислено потвърждава тезата за единството и неразривността на родопския диалект на българския език.

 

(Бр. 14/2018 на „Златоградски вестник”)