Новини

Задочен спор: За „руската” тема и достойнството българско

четвъртък, 20 септември 2018 Златоградски вестник Златоградски вестник

 

+ Как големите руски умове виждаха своята страна;

+ Едно мнение за отношението на нормалния българин към днешна Русия... 

 

Ефим УШЕВ

Александър Александров

 

 

Напоследък ми се случва често да беседвам с т. нар. „русофили“.

Слагам думата в кавички, тъй като в процеса на разговора става ясно, че русофилството им всъщност е пълен фалш – оказва се, че не са чели нищо от руската литература, нищо от руската музика не са слушали, никакъв съвременен руски филм не са гледали. Оказава се, че за тях „русофил“ означавало „широкия руски пазар“, който сме изгубили, „силната ръка на Путин“, която ние сме нямали, възхищение от многото оръжия и бомби, които Русия имала и как всички ги е страх от тях. А, и още едно – пиели здраво и така приличали на нас...

 

(Последното пък е особено невярно, защото българинът като прасе не пие и не се въргаля по улиците, още по-малко се трупясва  под масата, докато гостите чукат съпругата му).

Един дори казваше, че русите били „нация техническа“, но когато го попитах каква руска техника има в дома си, се оказа, че и телевизора, и хладилника, и колата му, и телефона му, и всичко останало в дома му е западно, т. е. европейско. А иначе - русофил, моля ви се... Та трябваше да се доизясни, че имал предвид бомбите и ракетите. Нищо, че с тях не закусвал, ама все пак, били „голяма работа“!

Друг „русофил“ пък гордо казваше, че ако се сбиели руснаци и американци, той веднага взема калашника и ще „трепе“ американците. Питам го кого ще „трепе“ ако руснаци и българи се сбият, както неведнъж е ставало в историята - затруднява се да отговори, мълчи… Което отново показва, че подобни „русофили“ са преди всичко родни предатели, обикновени поклонници на чужди, враждебни на България държави и от тях не може да се очаква да са патриоти на своята страна в трудни за нея моменти. Защото задачата на нормалния българин е да се бие и защитава само и единствено своето Отечество от враговете му, евентуални окупатори или нападатели. Затова на „русофилите“ им казвам, че ако искат да бъдат русофили без кавички, трябва да познават руската литература и култура, да познават руския живот и характер, т. е. духа на тази страна, която твърдят, че обичат. Именно духа! Защото „руските необятни пазари“ трябва да уважават и ухажват икономистите, търговците, с една дума – бизнесмените. А за да си русофил, трябва да познаваш духа на руския народ.

Аз например смея да кажа, че го познавам - не само защото съм чел изоснови много автори, за да си взема изпитите, но и затова, че моят баща ми е завещал библиотека с доста руски книжици, така че съм „засмукал руската литература“, както се казва, още от детството си. И така съм имал възможност да установя, че никой така дълбоко, както руските писатели, не е разкрил истинската същност на Русия. Преди не много време пък и мой приятел ми изпрати мисли на големи руски писатели, които те са писали за своята Русия. И така още повече обогатих знанията си за Русия – такава, каквато е тя и вчера, и днес в меродавния поглед на руските гении. И сега ще споделя тези наблюдения с читателите, за да преценят те за себе си - русофили ли са, или само прости „русофилстващи“ путинисти, любители на руските бомби. Защото един от големите и вредни митове на русофилите е, че руският народ е нещо различно от режима в Кремъл, тоест, ние сме русофили заради самия народ и неговата огромна душевност. Но точно това е руският феномен – това е напълно невярно и народът е съучастник, съавтор на режима на Путин и на собственото си нещастие.

Да започнем с мнението на Михаил Салтиков-Шчедрин, когото Лев Николаевич Толстой не случайно нарича „прокурорът на руската обществена мисъл“.

Салтиков-Шчедрин пише: „Ако заспя и се събудя след сто години и ме попитат, какво днес се случва в Русия, аз ще отговоря: пият и крадат...”

Спор няма – прозорлив писател, а при това е бил и рязански и тверски вицегубернатор, а това изключва подозрението, че си „измисля”, или пък е русофоб, както едни уж мои приятели ме анатемосват и мен, без сами да разбират защо. Кратък, но затова пък достатъчно изразителен е Алексей Толстой. Той не само е руски и съветски писател, но и академик, три пъти носител на Сталинска премия. Негови са думите: „Московията – руска тайга, монголска, дива, хищническа”. И още: „Не е мила, не е уютна руската земя – по–зле е от горчиво робство – хиляди години избродена с лапти, с досада разоравана с плуг, покрита с пепелта на разорени села и необозначени гробове. Пустота и дивост.” Стигаме и до Ф. М. Достоевски – класикът, който описва достоверно възмущението на руските славянофили, когато научават, че българите не посрещат с венци и цветя своите „освободители”, а точно обратното – гледат ги мрачно, под вежди. Авторът на „Престъпление и наказание” е написал за руснаците следното: „Народ, който блуждае по Европа и търси какво още може да разруши и унищожи, само заради развлечението”. Михаил Булгаков, автор на световния шедьовър „Майсторът и Маргарита”, обобщава: „Не сме народ, а скотове, наглеци, дива орда от душегубци и злодеи”.

И Максим Горки е наясно с характера на руския народ. Ето мнението му: „Най-важният знак за успеха на руския народ, е неговата садистична жестокост.“ Заслужава си да припомним и мнението на Сергей Аксаков, който е баща на „славянофила” Иван Аксаков, на чието име е именувана централна улица в София. Синът Аксаков, както е известно, ще остане в нашата история с написаното от него през 1885 г. – годината на Съединението, най-голямата радост за българския народ. Тогава този българомразец пише във вестник „Русь”: „Всяко тържество на българите, е смърт за Русия. Балканските държави не трябва да имат нищо свое. Те трябва да бъдат притежание на русите, или по-ясно казано, те трябва да бъдат погълнати от русите!”

Това пише синът. Но нека ни е ясно защо. Защото бащата, Сергей, е бил откровен: „Ах, как е тежко да се живее в Русия, в този смърдящ център на физически и морален разврат, на подлост, лъжи и злодейства”. Големият руски и световен писател Иван С. Тургенев е един от малкото световни писатели, ползвали българин като протопит за свой герой. В романа „В навечерието“ главен герой е българинът Инсаров. Негов прототип е Николай Катранов – малко известен поет и преводач, но в случая става дума не за нас, българите, а за образа на Русия и руския човек според руските писатели. Ето и мнението на Тургенев: „Руснакът е най-големият и най-наглият лъжец в целия свят”. Но да не си помислите, че само известните руски писатели са наясно със същността на руския народ. И по-малко известните също са наясно. Добър пример в това отношение е „православният мислител”, както го приемат в Русия, Иван С. Шмельов – писател и публицист. Ето и неговото мнение: „Народ, който ненавижда свободата, обожава робството, обича веригите на своите ръце и нозе, мръсен физически и морално... И е готов във всеки момент да гнети всичко и навсякъде.” Но да се върнем към класиците.

Александър Сергеевич Пушкин пише: „Народ, безразличен към най-малкия дълг, към най-малката справедливост, към най-малката истина, народ, който не признава човешкото достойнство, не признава като цяло нито свободния човек, нито свободната мисъл”. Известно е и неговото мнение за руския език: „О, колко груб е нашият руски език”.

Това признание за езика можете да го сравните с известното ви Вазово стихотворение - „Българският език”. И сами да си направите изводите. За разлика от писателите, руските философи са по-лаконични.

Василий Розанов е ясен: „Не народ, а адски урод”. Поетът Александър Блок казва същото, но...по-поетично: „Мъчителен руски дух, не може да диша и не трябва да лети”. Зинаида Гипиус, оригинална поетеса и противник на болшевишката революция, с присъщата за всяка жена интуиция, също е доловила истината: „Русия – това е една огромна психиатрия” . Логично е да се запитаме: писатели и философи различни, от различни литературни времена и школи, от различни литературни стилове, а мнението им за отечеството е едно и също. Това означава, че техните наблюдения са истина. Но ако са истина – на кого да вярваме? На някоя наша платена Шаренкова, или на такива световни литературни светила? Естествено е, че аз ще вярвам на характеристиката, която правят на своя народ големите руски класици. A парадоксално, но може би най-точното определение за същността на русофилството дава първият български социалист Димитър Благоев: "Русофилството е грубо политическо суеверие, умишлено култивирано сред народните маси; политическо знаме, вървенето и воюването под което неизбежно води към предателство и национална катастрофа. Защото русофилите, плувайки безогледно във водите на руската дипломация, неизбежно и фатално правят от България едно сляпо и послушно оръдие в ръцете на руската завоевателна политика на Балканите."

Нещо, което доста преди него обаче е прозрял великият Захарий Стоянов, който с нескрита горчивина пише: "Ако руската дипломация, ако чиновническа Русия да не плащаше богато-богато и не поддържаше всичките вагабонти и предатели в България, то селото би било мирно.” (1887 г.) А по-късно, големият български поет Кирил Христов, роден през 1875 г. в Стара Загора, ще напише не, а ще изплаче прозряната си горчилка: „И идат поколения, които ще покажат, че не Турция е попречила на българския народ да бъде той днес в реда на най-големите и могъщи народи в Европа, а християнска православна Русия; че по нейна вина са изгаснали много сили, много нереализирани възможности за могъщество и култура.”

 

И последно, да кажа на заклетите и по правило нечетящи „русофили”, че днес, м. април 2018 г., 1 рубла на тази „техническа нация”, струва 2.51 ст. Няма грешка - не лева, а стотинки. Затова най-искрено препоръчвам на моите приятели, независимо дали са „русофили” или такива без кавички, да бъдат преди всичко българи и своето отечество преди всичко да обичат и пред него да се прекланят. Защото няма по-сладко и по-достойно нещо от това...

 

(Бр. 10/2018 на „Златоградски вестник”)