Новини

Богът Конник и Гергьовден

събота, 21 юли 2018 Златоградски вестник Златоградски вестник

 

Георги МИШЕВ

 

 

Румънците, както и англичаните и гърците, празнуват Гергьовден на 23-ти април - цялата обредност на този ден, която се извършва на Балканите, е дълбоко свързана с природата, с животновъдството, с овцете, с брането на билки. Основно причината да се смени в България датата на този празник, е че по принцип българската църква ползва Григорианския календар за неподвижните празници, а Юлианския - за Великден и променящите се според него празници. Но не и за Гергьовден, който се празнува по Юлианския и така от 23 април отива на 6 май.

 

Образът на божествения конник е изключително почитан в тези земи от дълбока древност и до днес. В дебрите на Странджа планина, близо до малко село, наречено Заберново, в в държава от Европейския Югоизток, част от обширна област, някога наричана от древните елини Тракия,  сред дъбовете се е сгушила малка постройка, параклис. На пръв поглед в тази гледка няма нищо необичайно, но дали всъщност е наистина обичайна гледка или тази постройка пази знак за нещо, което носи в себе си духа на древността. Малката дървена постройка е заобиколена от ограда, така както от древни времена сакралните участъци са отделяни от обикновените. Какъв е този сакрален участък, за кого е свещен, от коя религия е част той?

Прекрачвайки прага, виждаме християнски символи и икони, разбираме, че това е параклис посветен на св. Георги. Отново нищо необичайно – поредният параклис на много популярен светец, както сред православните, така и сред католическите народи. Все пак има нещо нетипично, а това е голямото мраморно изображение на конник, което е зазидано в олтарната ниша. Вглеждайки се в образа, откриваме общи черти с този на християнски светец, но не откриваме убивания от него змей, който трябва да присъства там - всички знаем, че св. Георги е змееборец. Какво пък, си казваме, странна скулптура, но пък така са могли и така са го изобразили местните. Вдясно от олтарния камък е окачена снимка на двама старци – мъж и жена, а под нея - кратка история написана на ръка. Зачитаме се в историята на параклиса: 

„През 1911 г., след тежко боледуване се яви сън на Бонка Янчева и бе открит камък с образа на св. Георги. През 1912 г. съпругът ѝ Георги Янчев, е построил този параклис с надеждата за изцерение и по-добро във всички нас. За слава и чест на Свети Георги“.

От надписа за вековната история на параклиса научаваме, че този камък над олтара е намерен след видение в сън. Защо все пак това да е толкова странно, какви ли не неща не се случват по света?! Странно, или нещо повече, е обяснението за това откритие и изграждането на този храм. За археолозите този камък е от значение, защото са установили, че е тракийски култов обект, а именно - изображение на тракийския Бог-Конник. За тези, които почитат и носят в сърцето си връзката със земите на своите предци, този камък е обаче нещо повече. Той е знак за това, което древните са наричали теофания – богопоява. Божественото се явява и дарява на смъртните своя образ, за да могат чрез него да го почитат и извикват.

Древността е зад нас, ние живеем в съвремието, но то не започва от нищото, то има своето начало именно в онази древност, която за археолозите е само находки, а за историците - част от научния им материал. Тази древност е жива и е сред нас, богопоявата се случва и сега, древните богове биват извиквани и почитани до днес. Този пример, който не е единичен, ни показва, че тракийската вяра и обредност продължават да живеят в традицонната вяра на балканските народи, въпреки християнското или мюсюлманското им було. Да, промени има – социални, лингвистични и много други също, но същността на вярата, връзката ѝ със свещените места от древността, връзката ѝ с боговете, които са почитали древните – те остават. Древните божества остават богове на обреда, те биват виждани, чувствани; те са обект на упование и до днес. Назоваванията им може да се променят, но това не влияе на тяхната същност, която се извиква чрез обредните действия, свещените слова и знаците, съдържащи се в тях. Пример за това е една заклинателна формула, която е известна като така наречените Синиеви молитви, но тук св. Сисиний е сменен със св. Георги. Тази молитва отново ни открива упованието в образ на божество, а не в светец. Тази заклинателна формула се изрича над жена, чиито деца умират, тъй като се е вярвало, че звездата вечерница ги отвлича със себе си. Предлагам ви текста на осъвременен български: 

 

„Тръгнал е свети

главен Георги,

 

та си ходи по нивите, по синурите, та си отива при сестра си Мария дъждовен мразовен. А света Мария родила неотдавна и свети Георги отивал да я навести и почукал на вратата й:

Сестро Марийо, стани да ми отвориш!

- Братко Георги, не мога сега да ти отворя, родих детенце, може да дойде звездата вечерница и да ми вземе детето.

- Не бой се, сестро Марийо, аз с влашки нож ще я заколя, с коня ще я стъпча.

Братко Георги, тя ще се превърне на просено зърно, ще се скрие в сбруята на коня, ще дойде и ще вземе детето – повече няма да го видим.

- Не бой се, сестро Марийо, докато съм тук, от нищо не бой се.

И станала тя и отворила, а когато се върнала, то видяла, че детето не е в леглото си. Върнала се при брата си и му казала:

Братко Георги, какво ти казах, че ще дойде вечерницата и ще го открадне.

Свети Георги сиренето Гергьовденско изял и тръгнал да търси детето. На пътя си видял къпината и я попитал:

- Къпино, ти на пътя стоиш, не видя ли вечерницата с дете в устата си?

- Видях неотдавна – отговорила къпината – току що мина и в устата си го носеше.

- Бъди благословена, корените дори да ти отрежат, от върха да поникнеш!

На друго място по пътя си срещнал явора и го попитал:

Яворе, ти на пътя стоиш, не видя ли вечерницата с дете в устата си?

- Видях, свети Георги, неотдавна – отговорил яворът, – току що мина и в устата си го носеше.

- Бъди благословен, – казал свети Георги, – теб ще те слушат земята и небето.

След това стигнал до дървото маслина.

- Ти стоиш на пътя, маслино, не видя ли ти вечерницата с малко дете в устата?

Видях я не отдавна, свети Георги – отговорила маслината, – тя вече на половина го беше погълнала, а наполовина нея морето я беше погълнало.

Бъди и ти благословена, маслино, в кандило маслото твое ще наливат и ще светиш пред Бога (иконата)!

Вървял той още малко и стигнал до морето. Викнал той по вечерницата, че спряла тя насред морето. Та отишъл при нея и й казал:

Вечернице, изплюй детето!

Как да го изплюя – отговорила – пробвай се ти да изплюеш майчиното мляко, с което те е кърмила майка ти и тогава и аз ще изплюя детето.

И както бил изял преди това залъка гергьовденско сирене, така го и изплюл на ръката си и казал:

Вечернице, ето аз изплюх майчиното си мляко, изплюй и ти детето!

Тогава тя изплюла детето на ръката на свети Георги и казала:

Вземи го и отнеси го на сестра ти Мария, викнете баба баячка, да вземе трева изтровка и да му бае, че са му кокали потрошени, че са му кърви изпити. Басни да избае с трева изтровка, та кърви да му се изпълнят и кости и кокали да му се наместят.“

 

Цитирах това баене, защото в него чудесно е запазена също представата за избавителя от злините, който ги потъпква с коня си. Наричан в днешни дни сред християните свети Георги, сред мюсюлманите Хъдрелез, Хъдерлез, Едрелез, в древността местното тракийско население му е давало също множество локални назовавания и епитети. Важното в случая е, че без значение от названието, Богът-Конник бива все още

„виждан“ и извикван.

 

(Бр. 7/2018 на „Златоградски вестник”)