Новини

Памет: Трите антибългарски документа на Русия

сряда, 20 юни 2018 Златоградски вестник Златоградски вестник

 

Александър ЙОРДАНОВ

 

 

Днес ще ви запозная с три документа, които разкриват антибългарската руска имперска политика. Но това ще стане в края на текста. А сега ще се върнем към лятото на 1944. На 29 май 1944 г. дясната ръка на Сталин, Лаврентий Берия, пише доклад с искане за изселване от територията на Крим на всички българи. Вината им е, че са останали живи по време на германската окупация на полуострова и че са българи. Дават им 20 минути срок да напуснат домовете си.

 

И на 6 юни 1944 г. над 13 000 българи от Крим са депортирани в Башкирска и Мирийска автономни републики, в Кемеровска, Свердловска и Кировска области на Руската федерация, както и в Гуриевска област на Казахстан. В запустелите български села там съветският режим заселва 17 000 семейства от други части на Русия.

Масовият глад през 1946-1947 г. е поредното тежко изпитание за българското население в Бесарабия. Количеството на умрелите тогава е толкова голямо, че не успяват да ги регистрират и погребват. И това не е първият, а третият гладомор в Съветския съюз. При това съзнателно организиран от Сталин и обкръжението му, за да се намалят „гърлата”. И докато стотици хиляди измират от глад, в същото време СССР, само през 1947 г., изнася на Запад 3.2 милиона тона зърно с официална цел „закупуване на оборудване за възраждащата се индустрия”. Неофициалната е друга: за да имат западна валута с която да купуват храни и лукс негодниците в Кремъл. А ги наричам така, защото за тях човешкият живот няма стойност.

Българинът Василий Митков, в книгата си „Голготата на българите в Таврия”, разказва как, за да спасят поне децата си, родителите са криели пшеничени и царевични зърна в саморъчно изработени „цървули”, за което законът ги е заплашвал с 10 години въдворяване в сибирските концлагери.

Руската омраза срещу българите датира далеч преди съюзниците-разбойници СССР и нацистка Германия, да се хвърлят един срещу друг в смъртна схватка. Още на 1 февруари 1938 г. народният комисар на вътрешните работи, друг архинегодник – Николай Ежов, подписва заповед за „национална операция срещу българите”. В нея те са определени като „националност, спрямо която трябва да се приложи репресия”.

И десетки хиляди са прогонени от родните им места. А когато през лятото на 1941 г. съветската армия панически бяга и отстъпва пред немските войски, по заповед на Сталин голяма част от българското население в Таврия е избито с цел „да не се оставя работна ръка на немците...” И до днес няма официално извинение от Русия за геноцида срещу българите в СССР. И т. нар. български патриоти мълчат и не повдигат въпроса.

По време на германската окупация на 20 април 1942 г., българите от село Инзовка написали писмо до българския цар Борис III, с молба да им разреши да се завърнат в „прародината си”, защото „всеки българин е щастлив само в родното си огнище на Дунава и Балкана”. Приносител на писмото става поетът Мишо Хаджийски. Царят е благосклонен. И основната група изселници тръгват за България през септември 1943 г. Презимуват в Буджак, южната част на Бесарабия. През пролетта над 1500 български семейства продължават към мечтаното отечество. Преминават Дунава и българите ги посрещат с радост, а правителството, което комунистите наричаха „фашистко”, им отпуска безвъзмездно от държавния фонд по 4-5 хектара земя на всяко семейство. Знам, че ще попитате: защо? Много ясно защо. Защото българската държава, преди комунистите да я завладеят, е била...българска държава. След 9-ти септември 1944 г. тя само по документи се води такава, а в действителност е поредната съветска колония. Затова и както вече научихте, два пъти БКП прави опит да превърне България в 16-а република на СССР.

Но няма край

българската Голгота

 

Само няколко седмици след 9 септември 1944 г., всички завърнали се в Отечеството таврийски българи са обявени за „изменници на съветската родина” и по заповед лично на Сталин правителството на Отечествения фронт и на БКП започва да ги издирва и депортира обратно в СССР. Товарят ги на „конски вагони”, а сетне от Кюстенджа и на шлепове. Част от тях са издавени в Черно море, а останалите безследно изчезват в концлагерите в Сибир. Малцината оживели са заселени в Таджикистан. И отново единствената им вина е, че са българи, върнали се в родината си. Стотици таврийски българи са разстреляни още на Дунава. Не избягват репресията и останалите в СССР наши сънародници. На тях им лепват клеймото „предатели” и следва присъдата: „изкупуване на вина пред родината” – 10 години концлагер. А вината им е само една. Останали са живи по време на германската окупация.

И един парадокс. След Гладомора, през 50-те години, заплащането на труда в т. нар. колхози (земеделски стопанства) на СССР, е в натура, както е било при феодализма. За първи път българите живеещи на село в СССР виждат пари през 60-те години. Но срещу тези хартийки наречени рубли, няма стоки, които да купят, а особено тежко е снабдяването с хляб. И така е в СССР 15-20 години след „победата” в т. нар. „Велика отечествена война”. В същото време „победените” германци вече гонят първенството по стандарт на живот в Европа. Необходимо ли е друго доказателство за тоталната некадърност на съветската система и за глупостта на българските комунисти, които я въвеждат у нас?

А сега, както казах в началото, да преминем към документите.

Днес ще се запознаем с три антибългарски документа и респективно действия, на Руската империя.

  Първият документ

 

е, т.нар. „Райхщадско споразумение”.

Той представлява дипломатическо и стратегическо споразумение между Русия и Австро-Унгария, част от подготовката на Руско-турската война (1877-1878). На 26 юни/8 юли 1876 година руският император Александър II и министърът на външните работи княз Александър Горчаков, се срещат с австро-унгарския император Франц Йосиф и министъра на външните работи граф Дюла Андраши. Срещата се провежда в замъка „Райхщад“. Страните подписват тайно споразумение. Според него Австро-Унгария и Русия се съгласяват, че на Балканите няма да се създава голяма славянска държава (т. 2, б.Б), а България и Румелия да образуват независими княжества.

Това означава, че още преди т. нар. „освободителна война”, Русия е против създаването на „Санстефанска България”.

Вторият документ

 

е „Будапещенската конвенция” – също дипломатическо и стратегическо споразумение между Русия и Австро-Унгария.

На 3/15 януари 1877 г., малко преди да завърши Цариградската конференция, в Будапеща се подписва тайна конвенция между  Русия е Австро-Унгария - резултат от преговорите между руския посланик Новиков и министъра на външните работи Гюла Андраши. Конвенцията потвърждава Райхщадското споразумение.

Третият документ

 

е „Лондонското споразумение” – дипломатическо и стратегическо споразумение между Русия и Великобритания, част от подготовката за Берлинския конгрес. Според него на юг България ще бъде разграничена така, че да няма излаз на Бяло море и ще бъде разделена на две провинции – и само едната, тази от Балкана, ще получи автономия под княжеско правителство. Но затова пък във втори Меморандум се говори не за „освобождение”, а за „продължителността и характера на руската окупация на България”.

Затова трябва да кажем, че страданията, които ни е причинявала Русия са толкова много и във всеки един период от българската история, че с основание можем да говорим за несекваща руска омраза и инвазия срещу България. Но вие не спирайте само до наученото в уроците, а сами допълвайте наученото.Това само ще засили обичта ви към България.

 

 

(Бр. 5/2018 на „Златоградски вестник”)