Новини

Читателски дневник: За Златоград, белите зими и светлините църковни…

неделя, 28 януари 2018 Златоградски вестник Златоградски вестник

 

Мария К. ДИМИТРОВА

Пловдив, 23 . 09. 2017 г. 

 

Благодаря много за предоставената ми възможност да прочета книгата „Златоградски страници“, ч. ІІІ. Много от разказите в нея ме върнаха в моето детство, когато събрани около масата с приготвен от баба ми зелник и пататник, татко, баба, леля Марийка, кака Нада Терзиева разказваха за белите зими в Златоград, как братовчедите Илия и Нако Юнакови участват в електрификацията на града; как чичо Борис Терзиев участва активно в изграждане на стадиона и развиват спорта в града; а Костадин Г. Пашалиев е станал председател на дружеството „Есперанто“…

В рода ни винаги е имало много книги, като една част от тях са предадени в музея в Златоград, а други – в Смолян. Георги Костадинов Пашалиев е служил в Света Гора и носел свещени книги и познания за християнството. От баща ми – Костадин Панайотов Пашалиев знам това. Затова ще ви представя един малък разказ за моя баща, роден на 7 ноември 1922 г. в Златоград. Аз израстнах с неговите спомени за този китен Златоград, стремящ се да запази българското за векове…

Татко е учил във Взаимното училище и там са се учили да пишат на пясъчниците и восъчните плочи, които и досега се пазят в музея. Завършва Търговската гимназия в Хасково и идва войник в поделението на въздушните сили в Пловдив. Тук се запознава с майка ми, тогава все още ученичка. Но ето че започва войната и той трябва да замине на фронта. Мама го изпраща на гарата в Пловдив, а напролет получава писмо от гр. Ниш, където вече са стигнали българските войски. В писмото имало най-добри пожелания и бяло кокиче. Така пламва любовта между тях. Майка ми – Надежда Чернева-Пашалиева, завършва фармация в София и когато я питат къде ще отиде на работа, тя казва Даръ дере (Златоград). Всички остават много учудени и я питат знае ли къде е това. А тя отговаря „Да, там има едно добро момче, което ме чака.“

Войната вече е свършила, татко Костадин е на работа в данъчната служба в Златоград. И майка ми взема влака Пловдив-Подкова, а оттам нататък трябвало да я чака камион. Пътуването е дълто и уморително, а когато пристига на Подкова, там камион няма, а само няколко камили, които служели за пренос на товари. Това се случва през 1947 г., съобщенията и всякакви връзки между селищата са трудни. Не след дълго обаче идва камион, а шофьора казва на събралите се хора, че търси аптекарката Дешка, от Надежда. С него майка ми стига в Златоград, настанява се при Стоянкови и започва работа в първата аптека в Златоград. На 25 януари 1948 г. се венчават в църквата „Св. Богородица“. Ритуалът е бил много празничен и до тяхната златна сватба през 1998 г. ни разказваха за бялата светлина от полилеите в църквата, които при песента „За многая лета“ са се въртели, а навън се чувал тържествения камбанен звън. Това те бяха запомнили завинаги. Кум на сватбата е бил Сава Хаджиставрев, а шафери – чичо ми Сава Пашалиев и Марийка Терзиева.

Щастлив и хубав живот са имали в Златоград, в кв. Голяма река. Разходките до връх Пирийца също бяха тема за разказите им. В Златоград се раждат двамата ми братя – Панайот и Емил, но за съжаление почиват много малки, когато са на две годинки.

През 1953 г. Златоград вече не е околийски център и родителите ми решават да дойдат в Пловдив, родния град на майка ми. Оставят ни спомените, които тя разказва и до днес, когато е на 95 години. Татко почина през 1999 г. и ми завеща да помня неговия роден град Златоград. Затова го посещавам винаги, когато имам възможност. Тежко беше в годините, когато трябваше да вадиш открит лист, за да посетиш този китен граничен град. От дете помня къщата с бор в двора и общия кладенец с Хаджиставреви (сега х-л „Здравец“), голямата одая с мангала в средата и цветята, които баба ми Невена (казваха й Пашалийка), гледаше в двора и пред него, в градината пред портата. В Пловдив татко до последно се трудеше и се стремеше да ни показва обичаите коледуване, нестинарство, заговезни и др. Обичаше да се среща с хората и казваше, че „Добра дума железни врата отваря“, а „Казана дума – хвърлен камък“, „Прошка поискай – прошка ти давай“…

Пиша това с обич към баща ми Костадин Пашалиев, от дъщеря му – Мария К. Димитрова.

 

(Бр. 22/2017 на "Златоградски вестник")