Новини

2. Имането…

четвъртък, 23 ноември 2017 Златоградски вестник Златоградски вестник

 

Николай НИНОВ

 

 

Митко и Розалин предлагат обходно връщане от югозапад. Така ще се насладим на още профили и лица на обречени сякаш божества, на огромна заравнена площадка, на две провиралки и дузина скални гробници близки по форма с тези от култовия комплекс над с. Ковил. И на мегалитни струпвания като сцени от Сътворението. Сравнението е на Розалин, идва му отвътре и озарява лицето му. Толкова на място го казва, че с Венци и жена ми се споглеждаме. И ни е някак приповдигнато и сепнато щастливо от тази наша близост с първичното. И усещаме, че още нещо ще се случи, просто го улавяме във въздуха. И то ни връхлита, както връхлитат разтърсващите вълнения – без да питат, хващайки те за гърлото.

 

Баритонът на Розалин ечи в отсрещните зъбери. Тукашните висини слушат химна си „Излел е Дельо хайдутин“. В кметството ни очакват димящ пататник, айрян и бившият кметски наместник на Кушла Велин Башев. Планът на доктора предвижда кратък отдих след тричасовия обход и разказ от първа ръка за лечебните свойства на мумиото, с което селото нашумя в последните години, въпреки че местните го ползват, откакто се знаят. За чудодейната кал, добивана единствено тук, пристигат хора от цяла България. Със сакове, с кашони. Находището е на няма и километър от селото, копае се от жила с кирки и лопати. Черните топки пръст помагат за бързото зарастване на пукнати и счупени кости, при кръвно, шипове, диабет. Едно топче тежи към двеста грама, уточнява Велин. Разтваря се в два литра вода, може и топла, но не минерална. Топчето престоява във водата дванадесет часа, докато се смие. През това време течността се разбърква на два-три часа. След което разбъркваш финално, оставяш да се утаи и прецеждаш през марля. И пиеш вместо вода. Сивата на цвят отвара няма вкус, нито мирис. Щом течността свърши, добавяш нови два литра вода. Пиеш неограничено, без значение преди или след ядене. И така двадесет и пет дни. След почивка от пет дни, пиеш от извлека още двадесет и пет дни. И спираш. Велин, който изглежда като човек, на когото все му мислят доброто, допълва, че в Кушла лекуват счупеното и с налагане върху мястото. Понеже ефектът не е толкова силен, с народния лек церят само овцете и козите – шинират счупеното, намазват го с мумио и го превързват.

Утрото между Златоград и Джебел се въси, хладно е, аха да заръми. Такъв ли ще бъде денят, питам се, после поглеждам към Венци и Розалин. Тези мъже сякаш не са спирали да се усмихват цял живот, способни са да повдигнат духа на всяка компания. От лицата им струи ведрина, тонусът е на линия, а обсъждат залезни гробници (Морянци), каменни легла за ритуални измивания (Ягнево), кръгли и четвъртити камери за трупополагания (Бенковски, Овчево), жертвеници. Включвам се с неохота, без да предполагам, че половин час по-късно темата за жертвениците ще обсеби всички ни и ще ни държи в почуда дни наред.

Вървим по горски път, който навлиза в иглолистен район над село Самодива. Сечено и извозвано е наскоро, мирише на див босилек, мъхове и смола, на места сребреят окачени по дърветата пластмасови бутилки с вода. Това, което иска да ни покаже, Розалин колебливо нарича Калинкин камък. Премълчава защо, да кажели специалистите. Преди броени дни го повикал тук, на тридесет километра от Златоград, местен природолюбител. Отвел го до грамади с клони. Раздигали ги, поизмели каквото могли, докторът направил снимки. Това научаваме от учудващо пестеливия му разказ. Когато доближаваме, разбирам, че Розалин стратегически е отлагал поясненията, в името на всеобщата изненада. Стоим, гледаме отстрани, обикаляме. После пристъпваме, сякаш сме пред слитъци злато. После начупваме клонки и машинално доизмитаме боровите иглички и пръстта. Изправяме се, отново приклякваме, следвайки формите с пръсти. Напръскваме с вода определени участъци, така че грапавините да станат отчетливи. Снимаме. В тези мигове още не знаем, че влязлото в кадрите ще породи по-късно всевъзможни догадки. Че следващите месеци приятели и любители на тайнствата ще прекосят България, за да се насладят и те на находките. И че година по-късно иманярската сган ще рови и кърти тук, хвърляйки всички ни в потрес. Сега знаем само, че гората в местността Кара кая (Черната скала) крие хипнотична комбинация от древни съоръжения, каквато не сме срещали. Шест дълбоки щерни и пет плитки корита са изсечени върху четири скални площадки. И щерните, и коритата са кръгли и много запазени. Улеи свързват коритата с щерните, други всичания от гърлата на щерните отвеждат извън площадките. Комплекс от четири сходни и съвършени преливника в съседство? Несъмнено. Ако съдим по два от тях – двете отделни щерни с отделни корита върху отделни площадки – бихме определили, че приличат по-скоро на шарапани, отколкото на жертвеници. Дотук с приликите.

Останалите два обекта представляват две двойки котли и корита върху една площадка и върху друга – двойка котли с едно корито. Последното съчетание го има на Харман кая над с. Биволяне, като предишното обаче няма документирано. Не се срещат и жлебове в гърлата на щерните (освен един в Харман кая), докато в Самодива три от котлите очевидно са били покривани с капаци или плочи. Нищо чудно тези съоръжения да са повече и все така наблизо – тревите и пръстта покриват района.

Ако приемем все пак изсечените творения за скални винарни заради близостта помежду им и достъпното, ниско място, то в пресите им за мачкане на гроздето личат обилия от точковидни вдълбавания с различен диаметър, дълбочина и разположение. Оттук и калинковата закачка на Розалин. На атласи, копиращи видимите звезди в небето ли сме попаднали? Но в нито една от досега известните ни карти „свалените съзвездия“ не „греят“ в очертана окръжност. Знаем, че цилиндричните им дупки са разпръснати, пресъздавайки така групи от звезди. Знаем също, че е възможно в тези отверстия да е горяла смола, за да осветява съответните ритуали. В Самодива обаче каменните преси разполагат с чучури, които да оттичат и издълбаните „съзвездия“, и фигуративните „пламъчета“ направо в щерните. Тоест, посоката, в която търсим каменната символика на Кара каяq е погрешна. Не помага особено и отговорът на питането „Имаме ли другаде в България жертвеници и виноделни с точковидни вдълбавания в коритата?“. Имаме. Жертвеникът в Скумсале над Стрелча (ТрилиОстникът) и шарапаната край с. Красен, Русенско. В същото съоръжение до Красен (както и върху двете винарни край яз. Кърджали) наблюдаваме впрочем подобни вдълбавания и около щерната. Установяваме ги и около два от котлите в Самодива. Розалин допуска, че те са събирали небесната вода, смятана за свещена, тъй като подобни ритуали съпътстват и днес Еньовден и Герьовден, когато водата престоява под звездите. А Венци предполага, че обредни зони като тази в Самодива (или светоки, както още ги наричат в златоградско) са топоси на вярата, където древните общували с божествените сили, като преливали течности. Излизаме от самодивската гора, както се излиза от времева капсула, чието съдържание предстои да бъде разчетено – с товар от въпроси за непроучената дохристиянска обредност. И за безбожността на дните, в които живеем.

Пет километра по-късно октомврийският петък все така се чумери, ние обаче сме заети с изненадите на Розалин. На влизане в село Стоманци оглеждаме солиден кутел, вбит в основата на дувар. Ей така, за украса. Или като пореден къс в градежа.

– Какво ли ще открием в съседния зид – подхвърлям мрачно по повод нелепия контраст, разказвайки на групата за Кутела до с. Розовец, чийто капак и днес допълва плочника в един селски двор.

– Щастливци, имат си артефакти под път и над път и ги ползват както си искат – дразни се и Венци, докато спираме на трънесто каменливо плато в посока Махмудолар махала.

След стотина метра на югозапад ни очаква нова сразяваща загадка – скалната промушилка, която увенчава „живото“ светилище Делик кая (Пробитият камък). Няма завързани дрехи по околните хвойни, но монети и дори бонбон, оставени от вярващите в магическото изцеление, блещукат върху площадката зад ритуалния пръстен. Пробитият камък (518 м н. в.) е най-необезопасеният паметник, завещан ни от древнолечителската обредност в Родопите. Спускането до промушилката за зачеване изисква свръхконцентрация, а връщането до отвора след съответното провиране (три пъти, както изисква обредът), превръща задачата в изпитание. Пропастта е на крачка встрани.

Лечебната вертикална скала, на която Розалин е попаднал наскоро, съчетава три съседни пръстена, утробовиден процеп с улей, площадка с цепнатини (най-вероятно за дарове) плюс два профила, две съвкупяващи се тела и пет лица в ролята на Пазители. Всички те са видими от запад, а две от лицата – от север и от юг. Намесата на човешка ръка в зооморфните глави, тела и в отворите е несъмнена. Левият яйцевиден отвор, ползван за провиралка, гледа на юг, десните – един под друг – посрещат и изпращат слънцето. Според Розалин те олицетворяват завършения кръговрат (оплождане, растеж, заник), товарени ли са обаче с други функции, можем засега само да предполагаме. Още две пещери-утроби източно от промушилката, огромно каменно яйце, лежащо върху заравнена платформа и двадесет ниши, които местните наричат „мечите дупки“, допълват ваянията край Стоманци. Всичко в този комплекс замайва и стряска – хем имаш чувството, че сякаш не ти е тук мястото, хем усещаш, че си част от нещо истинско.

(Откъс от книгата „Времето гледа

с десет очи“ на Николай Н. Нинов)

 

(Бр. 18/2017 на „Златоградски вестник“)