Николай Н. НИНОВ
Този приключенски триптих ни отвява в Родопите, благодарение на Розалин Хаджиев – приятел, съмишленик и мъж на духа. И на пестеливото слънце, огряващо идилично края на географията в последните дни на октомври. В нашия случай краят на географията започва от обширен скален участък, до който се стига по криволици и кози пътеки. Източно от село Кушла, до границата с Гърция.
Селото се води в Смолянска област, но за да се озовете на хармана (както тук наричат мегдана), прекосявате за около час почти целия Кърджалийски район, докато деветдесетте километра от Смолян ще ви отнемат още толкова време.
Къщите в Кушла са градежи от камък и кал, вода до тях има отскоро. Но и сега местните я пренасят с ведра от гераните, ползват маркучи и помпи. Напластени снопове ръж покриват плевните. Микробус доставя хляб и поръчките от предния път.
Предният път трае три дни. Пътят до селото е камениста развалина. Болницата е на тридесет километра, в Златоград. Най-надеждният превоз в околността са катърите. Пенсионерите тук преобладават, другите сънуват по-добри дни.
Животът изглежда
спрял. А не е…
Просто тече бавно и трудно, както повелява краят на една география. Затова и посрещат Розалин, както се посреща единствено доктор – едни се скупчват около него и очакват обещаните медикаменти, други питат за лек на току-що заболелия си добитък. Нормално, за нас Розалин е краеведът сладкодумец, разпалил предната вечер любопитството ни с очистителния кушлевски огън, а за шестдесетината кушленци – ветеринарят от Златоград, на когото от край време разчитат. Рехава гора тръгва веднага над Кушла. Тук-там малко бук в нея и повечко бор, превзел изоставените ниви встрани. Иначе властва дъбът, за който ще научим нагледно от Митко, включил се в групата по заръка на Розалин. Този саможив кушленец говори само ако го питаш, а е подвижна енциклопедия – знае всеки чукар, всяка местност, всеки дол. Тъй че докторът, с бележник в ръка, постоянно го подпитва за топонимите наоколо – Кирленският път и Портеният камен на север, Мульоското, Русо бърце, Върганя, Ямурца…
Не е лесно да удивляваш дълго четирима като нас, готови да се удивляват от всичко, ала на Митко му се получава – замисля се, сякаш пропъжда някаква мисъл, после сочи с пръст и натъртва: летен дъб, обикновен; дъбчето с широки листа – плюскак; със ситните – горун или зимен дъб; пърнар – вечнозеленият дъб с бодливите листа; цер или церето, не е точно дъб, ама прилича. Идват разяснения за листника от дъбови клонки, с който изхранвали животните някога, сега обаче ги пускали на паша направо под дъбовете, да търсят там жълъди, като бонбони ги хрупали, особено козите. Две кила жълъди били хранителни колкото килограм зърно. И още имена чуваме на върхове и махали от съседното Дрангово, а случи ли се нещо да не знае, Митко Кочаков го подминава с небрежното „Ааа, това там е далече“…
И понеже върви дума за паша, докторът ни въвежда в огнения ритуал, запазен в Кушла и днес. Дойде ли август и тревата прегори, младите животни хващат устрел – пасищна инфекция, развива се бързо. Спират да пасат, да преживят, очите им хлътват, по гърба и по хълбоците им изникват отоци. И въпреки че се разчита на антибиотици и ваксини, кушленци звънят на Розалин. Да хванем, докторе, жив огън, казват му, да прекараме животните през него.
Как се хваща жив огън?
Избират се двама здрави мъже да подберат в гората три сухи дървета. Забиват два хвойнови кола в земята, поставят между тях трети от леска, пъхвайки го в предварително издълбаните дупки. Намотават напречния кол с конопено въже така, че когато започнат да го опъват, дървото да се върти около оста си, като се трие в двата си края в забитите в земята колове. Мъжете стисват краищата на въжето и след усилно (понякога двучасово) дърпане, дърветата припушват, запалват се. Двамата подклаждат от тях огън, който пренасят в гърне или в керемида до набелязана межда край селото. Там кушленци стъкмяват два огъня, а в земята помежду им прокопават тунел поне два метра висок, че да служи за провиралка. И прекарват привечер през нея добитъка като с горящи главни се докосва всяко животно – първо говедата, че са малко, после овцете. След това всеки взема жар от живия огън, носи го вкъщи и запалва нов огън. За здраве.
На добитъка и на къщата
Розалин обяснява, че това всъщност е вид опушване, както се опушват колбаси. Имало полза, животните заякват. По думите му ритуалът се запазил заради съхранения бит на кушленци, запокитени в планината. Те и досега си орат нивичките с дребни крави, които зиме губят тегло, стават кожа и кости, но не умират, държеливи са. Тъй че кушленци, когато рекат да продават такова животно, казват: „Аз не ти продавам месо, аз ти продавам душа“…
От Саме-кипреслопът се спускаме към три извора. Щом поверията мълчат за причудливото име на този рид, какво да прави Митко, освен да вдига рамене? И да повтаря и потретва звучната мешавица от гласни и съгласни, докато всички приключим с успех голямото сричане. На изворите под рида, оградени с арки от камъни, тукашните им викат врисове. Според Митко граничари от някогашната застава в съседство изровили тука някъде торба с жълтици. Командирът научил, че кроят да забегнат със златото в гръцко и ги избил. До един. Колко били граничарите, къде точно и на колко жълтици попаднали клетите момчета, никой в Кушла не помнел. Няма яснота и кога се е случила тази зловеща история под Саме-кипреслопът, случила ли се е изобщо, но се предава от уста на уста. Както прави и Митко. После въздъхва и замислено припалва цигара, стъпил върху бус горска чубрица. Този мъж е като цял том от народопсихологията, ще каже след време Розалин…
(Краят – в следващия брой)
(Бр. 16/2017 на „Златоградски вестник“)