Новини

100 години от І Световна война: Или как в бой с руснаците Добруджа остана българска

понеделник, 23 октомври 2017 Златоградски вестник Златоградски вестник

 

Янко ГОЧЕВ

 

 

 „Много са! Повече от нас са! Паплач! Но момчетата не искат да знаят! Все на месо бият. Полето покрихме с леш. Ще ги избием всички” (Неизвестен войник от 8-и пехотен Приморски полк, изгубил в бой с руските агресори в Добруджа двама от своите командири); „Падналите бяха много… Толкова много, че за да се приберат от гробарите, до всеки убит войник се забиваше пушката му. И от хилядите изправени пушки степта замяза на лозе. Това беше най-страшното…“ (Антон Страшимиров)

 

Добрич е освободен на 4. 09. 1916 г. от подвижния резерв на Варненския укрепен пункт на ген. Тодор Кантарджиев. В следващите три дни обаче край града се водят кръвопролитни сражения, известни като „Добричка епопея”, от чийто изход има значение за хода на Тутраканската операция. Необходимостта да се задържи Добрич е голяма, тъй като градът е важен възел на телеграфни съобщения, както и изходен пункт на шосетата за Варна, Силистра, Балчик, Меджидие и Черна вода. През него минава жп линия, свързваща най-важните градове на Северна и Южна Добруджа. Местността около града е хълмиста, като на север започва Добруджанската равнина. Тя е напълно открита и подходяща за маневри на големи войскови единици. Добрич е обиколен от пояс обикновени редути и стрелкови окопи. Позицията, която малобройните български войници трябва да заемат, се намира на 2-4 км северно от града. Отбранителната линия е във формата на дъга, като изпъкналата част е насочена към противника. През нощта на 4 срещу 5. 09. 1916 г. войниците заемат стрелковите окопи, като цяла нощ се занимават с тяхното укрепване. На следващия ден, около 6 ч., противникът открива артилерийски огън по българските части, които все още се окопават. Високо над позицията се виждат сиви кълба от експлозии. Завързва се пушечен и картечен двубой. Румънските войски, с неколкократно числено превъзходство, настъпват срещу окопите. Срещу тях се намират едва 9 роти, както и 2 скорострелни батареи, които още не са пристигнали на позицията. Скоро в града започват да се връщат много ранени войници. В най-големия разгар на боя, всред пушечния и картечен огън, изведнъж прозвучава сигналът на настъпващата руска кавалерия. На левия фланг на позицията се появява 3-ти Смоленски улански полк, в състав от шест ескадрона, който скоро се понася в атака. В окопите на българските войски цари тишина. Единствено се долавят отделните команди на офицерите: „Здраво по местата си, момчета! Мерник 1000, в гърдите на коня, залпове, огън по конницата!“

По настъпващите руски кавалеристи е открит пушечен и картечен огън. След няколко залпа строят на противника е разреден, а почти половината от конниците са убити или ранени. Два ескадрона отстъпват назад. На земята са повалени много, а други са все още влачени от конете си, които препускат объркани в различни посоки. Няколко по-буйни, които не могат да бъдат удържани в устрема си, прескачат българските окопи, повличайки ездачите със себе си. В същото време по шосето се движат батареите на майор Илиев, препускащи за позицията. Един от атакуващите ескадрони, начело с полковник Калмиков, се понася към артилерийското отделение. Забелязал това, командирът на батареите разгръща оръдията и открива огън. Почти целият ескадрон е унищожен. Няколко конници, все още влачени от конете си, достигат позицията на оръдията, където са убити от артилеристите. Оцелелите от атаката са покосявани от единична стрелба. Полковник Калмиков пада тежко ранен в хълбоците, зад един от стрелковите окопи. Впоследствие руският офицер е откаран в болница във Варна, където умира от раните си. Забавянето на батареите, както и атаката на руската кавалерия, дава възможност на румънската пехота да се приближи до българските позиции. След интензивна стрелба, цялата верига скача от окопите си и с вик „ура“ се хвърля в атака „на нож”. „Ротата, като даде няколко залпа по противника, започна да настъпва пълзешком. В това време противникът откри убийствен артилерийски и картечен огън по нас. Поручикът с револвер в ръка вървеше пред ротата, но ето, че няколко куршума го повалиха на земята! При падането ни каза: „Напред, юнаци! На нож!“.

Командването на ротата пое подпоручик Бояджиев, но и той падна ранен. Паднаха взводните подофицери на 1 и 2 взводове” - редник Б. К. Астарджиян. Разколебани, румънските войници се обръщат и отстъпват, оставяйки много ранени и убити. Само пред сектора на 8-ма рота от 8-и Приморски полк има около 400 трупа. През вечерта са изпратени усилени патрули напред. Останалите войски остават на главните позиции, където се занимават с укрепване на отбранителните съоръжения. Цяла нощ санитарни части и доброволци от града обикалят полесражението, прибирайки ранените. Сутринта на 6. 09. 1916 г. показва покъртителна картина пред фронта на позицията. Полето е покрито с телата на убити вражески войници и коне. Между тях лежат в агония все още живи, но тежко ранени. От посоката на настъплението се виждат следи от локви кръв, а по цялата шир са разхвърляни откъснати човешки тела, крайници и раздробени черепи. Миризмата на отминалата касапница се разпространява и в скоро време привлича гарвани, които кръжат над бойното поле. Нестроеви долни чинове събират купчините изоставено вражеско оръжие, боеприпаси и облекло. Поради липса на достатъчно обмундироване, много войници са длъжни да носят руски и румънски униформи, както и ботуши на убитите.

През целия ден върви усилено окопаване и разпределение на войските по цялата позиция. Пристигат подкрепления, които заемат своите отбранителни рубежи. Привечер, в района около село Езибей (дн. Паскалево), се появява вражеска артилерия, която скоро открива огън. В същото време руски войски, в състав от шест дружини, се понасят фронтално. Поради приликите между българското и руското обмундироване, сивият цвят на униформите им, както и бойният вик „ура“, добре познат на нашите войници, първоначално внася заблуждение в окопите. Впоследствие срещу настъпващата пехота е открит огън, който я кара да залегне и да започне да се окопава. На българските войници е заповядано да контраатакуват и скоро защитниците с гръмко ура се понасят в щикова атака. Част от вражеските войски отстъпват назад, повличайки и подкрепленията със себе си. Някои войници се задържат на позициите си, където са унищожени. По това време, в крайния десен участък на позицията, се водят боеве при село Геленджик (дн. Победа) срещу няколко руско-румънски дружини. Издадена е заповед селото на всяка цена да бъде отнето от противника. След извършена нощна атака от три страни, като се водят схватки по улиците на селото, врагът е отблъснат. В боевете е ранен полковник Панайот Минков - командир на 8-и пехотен Приморски полк, който умира от раните си в София. Новината за падането на Тутраканската крепост на 6. 09. 1916 г. бързо се разпространява, което и променя ситуацията на Добруджанския фронт. Двудневните атаки на съглашенските войски при Добрич завършват с неуспех. Руският генерал Андрей Зайончковский получава заповед да превземе града на всяка цена. Решителното настъпление е назначено за 7. 09. 1916 - последният и най-критичен ден от сраженията при Добрич. Тогава Добрич е почти овладян и само намесата на Конната дивизия на ген. Иван Колев на бойното поле спасява града от унищожение, а жителите му - от клане.

 

 

Иван ВАЗОВ

Добруджанска

конница

 

Не конница - морски

вълни побеснели,

сонм зверове горски

от гняв пощръклели;

 

не конница - буря

от бесни демони,

що всичко катуря

ил тъпче, ил гони;

 

не конница - хала

от саблен звек, блясък,

от цвил, ура - цяла

от топот и трясък,

 

блян вихрен понесен

над степ ековита,

ужасната песен

на конски копита!

 

Не конница - лава

в димящи талази,

в прах, гръмот и слава

летящи витязи!

 

1916 г.

 

(Бр. 14/2017 на „Златоградски вестник“)