Новини

Поглед отвън: Чудеса, чудеса, чудеса…

понеделник, 11 септември 2017 Златоградски вестник Златоградски вестник

 

Венцислав СТАЙКОВ

 

 

Да тръгнеш към светилището Божи мост, което се намира над с. Кушла, Златоградско, с автора на книгата „Повторени сънища” Николай Нинов, е истински подарък от съдбата. А водач да ти е Розалин Хаджиев от Златоград, човекът, който знае историята и наименованията на почти всички кътчета около родния си град, е попадение в десетката.

Бях виждал снимки от това място, които Розалин беше публикувал в интернет, и се бях настроил за приключение, в което ще се чувствам повече турист, отколкото откривател или изследовател. Мислех, че става въпрос за един скален природен феномен, който се намира много близо до границата ни с Гърция. Но снимките, които успях да направя, ще убедят всеки, че става въпрос за още едно голямо скално светилище и природните форми са били много добре използвани от древните ни праотци, за да ги превърнат в символи за своите вярвания и ритуали. В с. Кушла, в което сега живеят не повече от тридесетина човека, ни чакаше местен човек, който се присъедини към групата ни. Направи ни впечатление, че тръгва с нас по стръмните пътеки само по едни галоши, които даже бяха изрязани като чехли. Ние, екипираните с раници, фотоапарати, алпинки, останахме в почуда как този човечец ще превземе с нас стръмнините на планината. Той простичко отговори да не се притесняваме и да вървим. Човекът се казва Митко и е извор на информация за всяка нива, скала, връх, местност. Пътеката ни вървеше нагоре, в началото преминахме през прословутата за това място „черна пръст”, или така нареченото мумио – съвършения лек, който лекува почти всичко. /За тази пръст ще разкажа малко по-късно, на връщане след няколко часа от върха/. След това попаднахме на хълм, на който си личат множество разхвърляни камъни. Явно това място е било част от отбранително или най-малкото свързващо съоръжение. После се спуснахме към бунари, от които течеше водата на три извора. Митко ни разказа, че когато наблизо е имало застава и багер е прокопавал тези места, граничарите са се натъкнали на торба с жълтици. Злато, което никой не знае къде точно е намерено и какво е станало с него. Местните разказват, че командирът на заставата е избил хората, които са искали да прекосят границата заради златото, което са носили към Гърция… След още десетина минути по много добре очертана пътека, над стръмнина, че даже коза да се търкулне, няма как да се спре, стигнахме до първата уникална скала, по която си личаха изсичания и улеи. Тези древни светилища са били „църкви на открито” и техният Бог не е бил символично разпънат на кръст, а овално обожествяван и молитвите към него са били молитви към звездите. Не казвам нищо за трапецовидните ниши, които за мен са резонатори и донори на информация в древността. Светилището Божият мост, или както местните го наричат – „Алахтан кюпрю“, е разположено на толкова живописно място, че от него има гледки към четирите посоки на света. На изток в ниското се забелязва най-отдалечената махаличка от 28-те на с. Дрангово. Съвсем изоставена, но с къщи, в които всеки може да пренощува, ненапразно се нарича Пещерната махала. В пещерите, които са високо над нея, се вмъкнахме и ние. На юг се намира голяма ритуална площадка, която гледа към отвесни скали, които са встрани от главния олтар. На запад е феноменът Божи мост, в който има изсечена изкуствено пещера-утроба и естествена, в която ще видите как е копано от иманяри точно в средата й. На север е още по-високият връх на скалите, които са наречени Тюлпана. /За тях не ни стигна времето, но те са новото ми предизвикателство/.

След като се катерихме по скалите, промушвахме се под тях, пробвахме ехото и като че ли си създавахме хиляди поводи, за да не си тръгнем от светилището, ние започнахме да се спускаме покрай зъберите и да се връщаме в обратна посока. Това беше целта на нашите водачи – да направим един почти съвършен овал и да го затворим, прибирайки се. Величието на природата ни прегръщаше и ни даряваше с енергия. Видяхме много пещери и скални гробници, провиралки и когато в един момент над цялата тази прелест се извиси родопският глас на Розалин, и отекна в скалите неговата песен, ние като птиците онемяхме. Какво ли нямаше из този скален комплекс – надупчени скали като швейцарско сирене, места като в лунен пейзаж, огромни арки, над които се извисяваха профилите на древните, гробници или места за медитации на жреците, скални очи, мъжки скали, прегърнали женските. Чудеса, чудеса, чудеса… А след приказния поход, долу в селцето гостоприемните домакини ни очакваха в кметството с отворени обятия, с усмихнати лица и с голяма тава с най-вкусния пататник, който някога съм ял. В кметството стана дума и за мумиото, или лечебната кал, която се разтваря във вода и се пие. След като се заредихме с по няколко топки от това лечебно чудо, се срещнахме на селския мегдан с жена, която казва молитви за премахване на брадавици. А когато един човек от селото ни предложи да ни закара до място, където има скала с много древни надписи, ние вече летяхме по пътеката за там. В този ден приказните неща като че ли нямаха край. На връщане към Златоград се отбихме в село Долен, където Розалин ни заведе до провирало, което по-късно разбрахме, че е главно за деца. Беше на много стръмно и опасно място. В селото се запознахме с жена, която можеше да бае против стрес. Въпреки че не съм привърженик на такива баячки, още с докосването до нейната аура се почувствах много добре, а по-късно разбрах, че така са се чувствали и моите приятели. Разпитвахме я за много неща и с интерес ще очаквам новата книга на Николай Нинов, в която съм сигурен, че тези моменти от нашето преживяване ще присъстват и отново ще държа в ръцете си увлекателно четиво.

 

(Бр. 10/2017 на „Златоградски вестник“)