Новини

#отархива Златоградчани: В Златоград се научих да решавам задачи и да танцувам

петък, 09 юни 2017 Златоградски вестник Златоградски вестник

 

+ Според проф. Райчо Лазаров, реформата в образованието трябва да се свърже с конкретните й задачи пред обществото

 

 

Както съобщихме в миналия брой, проф. Райчо Лазаров, удостоен с най-високото звание на СУ „Св. Климент Охридски” – „Доктор хонорис кауза”, дойде в началото на август за два дни в града на своето детство и юношество.

 

Той е роден през 1943 г., живее в Америка. Спомням си, че през 2003 г. публикувахме обширна статия за него по повод 60-годишнината му. Тя беше написана от група чужди учени и завършваше така: „Не е възможно да се опишат в кратка статия като тази всички постижения на професор Райчо Лазаров. Ако желаете да узнаете повече за неговата богата душевност и изявеност, ви предлагаме да се срещнете с него.” И сега се срещаме с него в едно от заведенията на Златоград, с първия ни въпрос:

 

. Изненада ли е за него решението на ръководството на Софийския университет? Ето отговора:

- Това беше много голяма изненада за мен, защото знам, че това научно звание се дава на чужденци. И ако бяха само българин това нямаше да се случи. Но това беше най-голямата изненада, която математическата колегия можеше да ми сервира. Академичния съвет е намерил модуса, по който това да стане, след като съм представен от колегите във факултета по математика и информатика, може би защото съм и американски гражданин. Никой не ме е питал, нито съм бил предупреждаван за това, разбрах само седмица преди самото събитие, даже не успях да се организирам както трябва за него.

 

- Преди 2-3 години бяхте удостоен и с медала на СУ...

- Не, това са различни неща. Медалът е най-голямото отличие, което университета присъжда на български учени, това е почетният знак със синя лента.

 

- Как сега да ви приемаме – златоградчанин или не?

- Разбира се, че съм златоградчанин и държа, че е така. Майка ми е златоградчанка, аз съм учил и завършил тук и се чувствам 100-процентен златоградчанин, това не подлежи на никаква дискусия. Аз съм от Хекимовския род по майка, от Лазаровския род по баща, тук е минало детството ми, най-продуктивната част от ученическите ми години... Значи аз съм златоградчанин и по кръв, и по образование, и по съвест.(Смее се).

 

- Ако се върнете за момент в спомените си, все пак това са доста години назад, за какво най-вече се сещате, какво ще ни кажете за онова време?

- За всеки човек ученическите години са най-хубавото му време, когато може да мечтае, да си фантазира за бъдещето, още повече по мое време се казваше, че започва „новия живот”. Перспективите за младия човек бяха много добри, тъй като тогава нуждата от всякакви специалисти беше особено осезателна и държавата отделяше много средства за образование.

В ученическите години са и легендите за нашите учители, за нашите пакости, за нашето безгрижие, когато личността има много време за всичко. Всяка събота в училище имахме „забава”, когато ходехме да танцуваме, да се веселим. Имахме баскетболни отбори, ходехме на състезания. Имам хубави спомени за мои съученици оттогава, спомням си за Милан Мангарудов, който стана учител, Кирчо Хекимов, който ми беше не само роднина, но и мой близък приятел. Помня и Сенко Хаджиисенов, Мечо Илийков, който стана артист, помня го много добре, както и Веро Дедьов. На един чин стояхме с Гошо Брънгов, в един клас бяхме със Снежана Шопова, Мария Хекимова, Бонка Хекимова. Много съм благодарен на Вики Пачилова, която, бяхме в 8 клас тогава, ме хвана за ръката и ме отведе да танцуваме. Аз се дърпам, казвам й, че не мога да танцувам, тя вика айде ставай, да видиш, че можеш. Зорлен ме включи в танците, ама ме престраши и се научих.

Много весели истории помня покрай спортните ни прояви. Имаше един Сузи, който не беше само спортен запалянко, но и ходихме по серенади, заедно с нашия учител Къпоклиев. Веднъж той взе балтона на баща ми и се разнасяхме навън, върнахме го кален и мокър от преспите по града... Весело беше.

Няколко от учителите си ги спомням изключително добре – моят класен и учител по български език Арбушев. Интересното за него е, че с голямо нежелание идва тук, по разпределение. Слиза от автобуса и вижда една рота войници с пушки как маршируват и пеят, после разправяше как изтръпнал, защото мислел, че има военна обстановка. От него имам много хубав спомен, също и от Митко Цонов и жена му, която ни преподаваше френски. Галванджиев и Димитрова са ми учителите по математика, на които съм много благодарен. Математиката явно си ми е била в кръвта, защото в 8 клас имахме една учителка Коцева, която много често не можеше да си решава задачите и аз й ги решавах.(Смее се). Това можете да не го пускате. Но останалите учители, особено Димитрова, беше много добър учител. За съжаление бързо роди тук и не можа много да учителствува. Много добър беше и Гърбоклиев, но недочуваше много-много. Последната ми година учител по математика беше Галванджиев, 70-годишен, вече пенсионер и много малко ни научи. Не мога да кажа, че съм имал някакви супер учители, но съм имал добри учители.

 

- Как най-достъпно може да се говори за заниманията ви като учен? Как да ги обясним на златоградчани?

- Мога да дам следния пример. Наскоро чествахме 100 години от политането на първия аероплан. А преди 5-6 години полетя и първия самолет, който беше изцяло конструиран от компютри в лаборатория. Промеждутъка между тези две събития синтезира вековния труд на множество механици, математици, физици и инженери, свързани с компютризираните системи, чийто език е математиката и чийто методи на изследвания също са математически. Днес математиката е превърната в една мощна производствена сила, която пряко участва във всекидневния ни живот. Без математическата наука вече не може да се направи никаква високо продуктивна и организирана система, свързана с новите технологии – било то роботи, информационни системи, било то инфраструктура или телекомуникации. Оказва се, че математиката е един от най-важните компоненти в съвременната техника.

Може би нашите, българските математици не участват пряко в самото производство, но и тяхното участие в световния процес е осезаемо. Ето един пример. Наскоро наши информатици от СУ участваха на световно състезание в Сан Антонио(САЩ), като се класираха на 12-о място от 160 участвали, което е една много добра атестация. Тогава представител на интернет търсачката Гугъл отиде при тях и им направи предложение за работа при тях, на всичките. Те са математици, учили са алгоритми, логика и пр., а това е езика, на който говорят компютрите.

 

- При представянето ви в университета е било заявено, че сте най-цитираният български математик на Запад. Какво означава това?

- Има няколко информационни системи, които са за рефериране и индексиране на научните публикации. Става въпрос за около 15 хиляди списания, международни журнали и т. н., но общата световна продукция е може би десет пъти по-голяма. Та тези елитни издания се реферират и индексират, влизат в една база данни. И когато моите работи, които съм публикувал, се ползват от други автори, се появява цитат. И се оказва, че моите работи се ползват доста често...

 

- Въпроса ми беше да ни кажете по-скоро кои от вашите идеи се приемат най-вече, за да се ползват?

- Имам няколко съществени работи, които фактически са много цитирани. Но в науката е така – сещаш се пръв за някаква работа, попадаш на „златна жила”, която може да върши работа на много места и тръгва. Това е например метода на най-малките квадрати, които с един мой ученик и с друг американски учен приложихме първи в една система от диференциални уравнения. И това е една от работите, много цитирана от колегите учени по света. Друга популярна моя работа е от преди 14-15 години, когато дойдохме до идеята за използване на нов метод – не метода на крайните елементи, а метода на крайните обеми. Направихме една от първите работи в тази област, която се оказа много плодотворна. Това е също много цитирано в различните проучвания в математиката.

 

- Не знам дали следващия въпрос го приемате като ваш, но ми е необходимо мнението ви. Как гледате на образователната ни система днес?

- Средното и висшето образование в България са две различни неща. По мое мнение първото е организирано много добре, защото е на принципа на една пирамида – гимназии, елитни училища, техникуми и т. н., след които са профилираните гимназии, елитни и пр., чиято организация е принципа на състезателност, да има подбор. Най-важното в една система е да има точно това – състезателност и подбор. Във висшето образование е по-различно – редом със световно признати висши училища се нариха много слаби, които се ползват като резервни варианти – ако не можем да влезем в доброто, елитното, плащаме и се записваме в другите. Тава е един феномен от последните петнайсетина години, който трябва да се изживее.

- Сега много се говори за реформиране на образователната ни система. Какво бихте препоръчал вие?

- Не бих дал някакви конкретни предложения за реформата, но каквато и да бъде тя, трябва да се базира на принципите на състезателност и подбор. Но едва ли има нужда да се реформират най-добрите учебни заведения, там нещата са добре. Колкото по-надолу се отива по пирамидата, проблеми има много. Реформата може би трябва да се свърже с конкретните задачи на образованието пред обществото.

 

Разговаря

Евтим Цветков

 

(Бр. 11/2006 г. на „Златоградски вестник“)