Новини

Актуален коментар: Защо 21 февруари вече е „Ден срещу нацизма”

петък, 28 април 2017 Златоградски вестник Златоградски вестник

 

Даниел СМИЛОВ

 

 

Който и да е подсказал това решение на вносителя – военния министър Николай Ненчев – на практика зашлеви звучен шамар на БСП, и то от тази страна, където бившите комунисти най ги боли – тъмните петна по тяхното „антифашистко минало”. Не че сега това е най-голямата болка на г-жа Корнелия Нинова, заета стръвно да следи новоизбрания президент Румен Радев да не би да кривне от тънката „червена линия”, зададена му преди изборите. Ала все пак е неприятно.

 

Удар по кокалчето на партията-столетница.

За онези, които не са наясно с какво датата 21 февруари (преди 75 години) „обръща” комунистическите митове за антифашисткото минало, няколко кратки пояснения.

На 21 февруари 1941 г. в дома на Никола Мушанов се събират политици, истински „антинацисти”, загрижени за съдбата на България и несъгласни тя да се присъедини към оста Рим-Берлин-Токио, което става малко по-късно – на 1 март 1941 г.

Всъщност водачите на „старите”, разпуснати след 19 май 1934 г. партии  – демократи, радикалдемократи, земеделци и социалдемократи, излизат с „декларация за пълен неутралитет на България”. Мушанов се среща още същия ден с министър-председателя Богдан Филов и три часа го разубеждава да не влизаме в Тристранния пакт, сетне отнася декларация в двореца и я връчва на царя. Без отговор.

А комунистите? БКП не „играят”, тъй като са „от другата страна” - след 23 август 1939 г., тоест от сключването на Договора за ненападение между СССР и Германия, известен повече като „Пакта Молотов-Рибентроп”, БКП забравя „антифашистката си ориентация”. И то напълно. Нейни врагове стават „упадъчните западните демокрации” (Великобритания и САЩ), които Хитлер пък заклеймява като „плутокрации”. Сталин набързо свива перките на Георги Димитров (справка – Дневникът на „лъва от Лайпциг”). Коминтернът също забравя за „антифашизма”, та да не дразни „германските партайгеносе”. Стига се дори дотам комунистите в България да разпространяват листовки „за” Тристранния пакт – пак с оглед на „дружбата” между „г-н Сталин и г-н Хитлер”. Има и такива прелюбопитни документи.

Тъй че акцията на демократа Никола Мушанов, макар и позабравена, е наистина важна. С оглед на достойнството на България. А по отношение на БКП всичко е ясно – те стават „антифашисти” чак на 22 юни 1941 г., когато Хитлер обявява война на СССР.

В този смисъл датата 21 февруари 1941 г. е безспорно важна, с оглед на помръкването на глобалния „комунистическия мит за антифашизма”, който продължава да ни се поднася в претоплен вид. 

Историята е такава, каквато е. Фактите са си факти. Тъй че „сталинизмът” не изпира автоматично съвестите на конюнктурните „борци с нацизма”, изповядващи сходна тоталитарна идеология. А пък самият Никола Мушанов, бивш министър-председател (1931-1934), определено заслужава признание. Струва си да си спомнят за него повече хора, не само пътуващите по едноименния булевард в София, отвеждащ от „Житница” до „Овча купел”. Поради много причини. Включително и заради най-добрия закон в България за народната просвета от 1910 г., наричан навремето Мушановия закон. По отношение на „съпротивата срещу нацизма”, заслугите му са безспорни. 

Още през 1937 г. в една публикувана анкета по повод на расизма и антисемитизма, той заявява следното: „На нацията ни е чужд антисемитизмът… Българският народ е демократичен и по природа чужд на ксенофобията…”

Мушанов е и сред най-ярките демократични гласове в парламента, обявили се срещу Закона за защита на нацията и въвеждането на антиеврейското законодателство (януари 1941), каквито се броят на пръсти в Европа. И за да не останете с впечатление, че е бил „демократ” само в опозиция, но не и на власт, привеждам тези негови думи от речта му като министър-председател в отговор на Тронното слово през 1931 г.:

„…Нека припомня още, че аз съм винаги делил българските държавници на две: едни, които обичат свободата, но бидейки на власт, по силата на обстоятелствата, при дадени моменти, са били принуждавани да прибягват до ограничения, за доброто, реда и спокойствието на държавата; и други, които мразят свободата и които дирят най-малките случаи, за да могат да я унищожат или да я погазят…”

Какво достойнство лъха от тези думи. На 19 май 1934 г.  правителството на Никола Мушанов е свалено обаче с военен преврат от „лигарите” на Кимон Георгиев и Дамян Велчев, които твърдят, че армията е дошла да спасява България. Отзвук от личната му горчива равносметка откриваме в посмъртно публикуваните му „Спомени. Дневник” (София, 1992): „…Ония, що парализираха демокрацията чрез беззакония и терор и унищожиха народната мощ, те станаха спасители. Кимон Георгиев и Дамян Велчев спасяваха демокрацията!”

И най-скръбното за него е, че след 9 септември 1944 г. му е съдено пак да се изправи срещу същите лица, този път съюзници с комунистите (вече „антифашисти”!), които с помощта на съветските щикове започват да се разправят с такива като него, със социалдемократите и земеделците.

Мушанов е нееднократно задържан и арестуван, „въдворен” е на местожителство най-напред в Търново. Тези гонения той пестеливо отбелязва в дневника си: „Третиран съм като поданик без граждански права, като човек излишен, който е попаднал по недоразумение отнякъде в България, която не е негово отечество и чужда за него земя… Мълвата, че който общува с мене, отива на концентрационен лагер, се разнесе навред…”

След 1949 г. е въдворен повторно в с. Заград, Тутраканско. На 19 юни 1951 г. е пак арестуван и умира в ареста на Държавна сигурност при неизяснени обстоятелства.

Такива са фактите от историята на един живот, разпръсващи кресливото „антифашистко митотворчество” на БСП.

Обратното на историята е забравата.

 

(Бр. 3/2017 на „Златоградски вестник“)