Новини

Памет за Момчил: Момчил юнак – севастократорът на Родопите

четвъртък, 20 април 2017 Златоградски вестник Златоградски вестник

 

+ Външността му е била толкова внушителна, че турският поет Енвери́ го сравнява с „минаре“…

 

Иво ВЛАДИМИРОВ

 

 

Родопският севастократор Момчил, който е една от първите прегради, срещу които трябва да се изправят османските нашественици на Стария континент. Как живелият през 14-ти век войвода извървява странния път от обикновен разбойник до уважаван владетел и закрилник, разберете в следващите редове.

 

Момчил не е типичният образ на български герой - с идеалистични възгледи и последователни действия. През своя наситен с премеждия и обрати живот той обитава много места, служи на редица владетели, като предава много от тях, отцепвайки се от владенията им. Защо тогава култът към личността на Момчил войвода, или както е наричан още „Момчил юнак”, е жив и до днес, особено в Родопите, където извършва голяма част от славните си дела?

Отговорът е много прост. Момчил е един от първите българи и първите европейци въобще, които без страх се опълчват на ранното османско нашествие. По това време той е един от най-влиятелните хора в региона, а неговият авторитет му помага да се изправя без боязън срещу враговете си, защитавайки владенията си и населението в тях.

 

Но нека не избързваме…

 

Предполага се, че Момчил е роден през 1305 г., като мястото е неизвестно.

Няма сведения и за произхода, нито за семейството му. На земята прекарва едва 40 години, но славата на неговото име и дело се носи и до сега. И днес, над 700 лета по-късно, Момчил е почитан от всички родопчани. В първите години от живота на войводата османската опасност все още не е надвиснала над Балканите, но византийската и българска държава са отслабени, а и пограничните области, каквито са и Родопите, имащи занижен контрол от страна на централната власт. Това създава благоприятна среда за разбойничество. Възползвайки се от тази ситуация, Момчил юнак предприема редица кражби, които принуждават българските власти да търсят начин той да бъде усмирен. Скоро влиянието на Момчил нараства и става ясно, че той не е просто обикновен разбойник. Разбирайки за проблемите му, византийският император му предлага поземлен имот в империята срещу задължението да охранява определен периметър от границата с България. И Момчил избягва във Византия. Набезите обаче продължават и отново е принуден да смени местоположението си – този път в Сърбия, където отново се прочува с храбростта си.

Външността на героя отговаря и напълно на страховитата му същност. Турският поет Енвери го сравнява с „минаре“, а според някои легенди ръстът на юнака достига 2 метра. Според други именно внушителната му външност и извънредна сила стават причина сръбският крал Стефан Душан да предложи на Момчил служба. Така българинът отново успява да се справи със създадените от разбойничеството проблеми.

През 1343 г. Византийската империя, вървяща вече към своя залез, е раздирана от междуособоци и вътрешни борби за власт. Войната във Византия, която се вихри тогава, е поредната между Палеолозите и Кантакузините в рамките на много кратък период. Провъзгласилият се за император след смъртта на Андроник ІІ Палеолог - Йоан Кантакузин търси съюзници в сръбския двор. Войводата се включва в борбата за надмощие на негова страна и напуска сръбския владетел, въпреки че вече е служил на Палеолозите – враговете, които ожесточено се борят за цариградския престол, въвличайки цялата държава във войната, а очевидно и не само нея. От този момент силата и мощта на войводата нарастват правопропорционално с армията, която той предвожда. Около 4 хил. конника и над 5 хил. пехотинци се сражават за своя господар, превръщайки го в един от най-влиятелните хора в целия регион. Момчил вече не е васален, а напълно самостоятелен владетел на поверената му област Меропа, която обхваща централните Родопи между реките Чая и Арда. Скоро той разширява владенията си на юг до Бяло море, завземайки някои важни крепости и установявайки своята столица в Царево (Ксанти).

През 1344 г. Момчил е провъзгласен от Кантакузин за севастократор. Титла, която отстъпва по престиж само на царската. Съвсем скоро обаче отношенията им се влошават, като причина за това е съюзът на Кантакузин с османския предводител Умур бег. Така той остава сам срещу всички - както срещу двата византийски рода, така и с вече настъпващите от Мала Азия турци. Въпреки различните господари, на които служи Момчил, той е последователен в едно – противопоставянето на османците и защитата на българското население в неговите територии. Той е един от първите, осъзнали опасността, която те носят  на Балканите.

През 1344 г. Момчил печели битката при Бистонското езеро (Порто Лагос), потапяйки корабите на османския флот, атакувал Момчил заедно с доскорошния му съюзник Кантакузин. При нашествието на Умур бег през 1345 г., той се обръща с молба за помощ към българската държава, но не получава такава. Този път обаче неговата пословична смелост го подвежда и предава…

 

Битката при крепостта

Буруград (Перитор)

 

се оказва последна за непокорния и свободолюбив юнак. Въпреки солидната войска, която той предвожда, тя не успява да се противопостави на обединените сили на Йоан Кантакузин и селджукските турци, предвождани от Умур Бег, превъзхождащи многократно момчиловата армия по численост. Момчил допуска стратегическа грешка, атакувайки първи противника, вместо да отстъпи към Родопите, където може да изненада и разпокъса войските. Той пада убит край крепостта, намираща се съвсем близо до столицата на Момчил юнак – Царево (Ксанти).

Самият той е легенда, която продължава и след смъртта му. Митовете около наследниците на Момчил също са не един или два. Според някои теории негови потомци са войводите Стефан Караджа и Кръстьо Асенов. Безспорно най-интересната роднинска връзка, която се предполага, че Момчил войвода е имал, е Вълчан войвода. 

За неговото съкровище се предполага, че е имането на Момчил, което Вълчан е преместил и скрил, за да не бъде открито и до днес. Имайки предвид разбойничествата, извършени от Момчил, и властта, с която е разполагал, помагайки на влиятелните управленци, ние можем само да предполагаме за размера на богатството му. Въпреки че са минали много векове от тогава и съкровището го няма, знаците за величавия живот на юнака все още ни напомнят за него както в Родопите и Беломорието, така и в Западните покрайнини.

Момчиловата крепост край смолянското село Градът, крепостта в Пирот и останките в Беломорска Тракия, са свидетелство за огромните мащаби на действие, с които Момчил преследва своите цели. Много са и свидетелствата за признателността на родопчани. Един от начините, по които те я изразяват, са географските обекти, носещи неговото славно име – Момчилград в Източните Родопи и едно от най-живописните села в България – Момчиловци в Централните, а и хижата Момчил юнак в не по-малко магнетичната и красива местност Хайдушки поляни, отстояща на десетина километра от селото. Тя е изходна точка за връх Преспа и връх Свобода, наричан още „Момчил”. На върха има паметна плоча на юнака и мавзолей-костница на митичния османски поробител на Родопите - Енихан баба, убит от Ангел войвода в сражение на връх Момчил (дн. „Свобода”).

 

(Бр. 2/2017 на „Златоградски вестник“)