Новини

Открит урок по история: Защо не трябва да се издига паметник на император Александър Втори в Свищов - 1

неделя, 02 април 2017 Златоградски вестник Златоградски вестник

 

Янко ГОЧЕВ

Историк

 

 

…Критичният поглед върху управлението на Александър II (1855-1881) ни позволява да обобщим, че този "либерален" император и виден реформатор е замесен пряко, т. е. лично или чрез назначени, т. е. зависими от него лица (дипломати, чиновници, агенти и военачалници) в следните

 

АНТИБЪЛГАРСКИ

ДЕЙСТВИЯ:

 

1.      Преследване на волжките българи, които през 60-те години подобно на дунавските си братя започват организирано освободително движение.

През 1862 г. е основано движението на духовника Багаутдин Хамзин - Ваисов, който се обявява срещу руската политическата власт и се бори за независима българска държава, като прилага само мирни средства за борба, широко разпространеното днес гражданско неподчинение. Ваисовците въвели дори собствени паспорти, в които срещу националност пише "ал-булгари" , т. е. "българи". Император Александър II не дава свобода на националното им самоопределение и на мирната им борба отговаря със сила и репресии, като смазва всички прояви на тяхното движение. Счита ги за врагове, подобно на поляците, чието въстание жестоко потушава през 1863-1864 г. По този начин Александър II е продължител на руската АНТИБЪЛГАРСКА политика спрямо тези наши сънародници (мюсюлмани и християни), започната още от поробителя им цар Иван Грозни в средата на XVI в. и продължена и от приемниците му руски управници, както монарси от династията на Романови до революциите от 1917 г., така и от техните врагове болшевиките, в това число вождовете им Ленин и Сталин. За сведение на кмета на Свищов ще посочим, че само руските владетели императори до 1917 г. и болшевишки диктатори след 1917 г. са изобретатели на нова "инженерна" политика на антибългарска основа, която се изразява в създаването на измислени нации само за сметка на българите в Поволжието - "татарска" (през 1920г.) и на Балканите - "македонска", през 1934г. на теория, и след 9. 09. 1944г. - на практика в комунистическа България и в "братската" й комунистическа Югославия.

 

2.      Провеждане на демографската (преселническа) политика с АНТИБЪЛГАРСКА насоченост.

Този император е организатор на последното голямо преселение на българи в Русия. Той продължава политиката на своите предшественици, които по време и след руско-турски войни от XVIII-XIX в. изселват стотици хиляди българи. Така "Дядо Иван" не освобождава, а обезбългарява цели български села и градове. Значителни територии са обезлюдени и обезбългарени. Русия принудително разрежда българския етнически елемент в този коридор покрай Черноморието, за да бъде по-лесно осъществим натиска й на юг към Проливите при една евентуална следваща военна кампания. Александър II доразвива тази политика, като я обогатява с нови форми. През 1864 г. той окончателно печели тежката и дълга Кавказка война, съпроводена с етническо прочистване на местния мюсюлмански елемент, част от който прогонва и насочва към българските земи. Само за едно десетилетие (между 1856 и 1867) в българските земи пристигат между 350 000 и 400 000 мюсюлмански бежанци от Северното Причерноморие, Крим и Кавказ. Преселението, което Русия натрапва на Османската империя по схемата за размяна на населението, е буквално заплащано от българите, за което има много сведения в тогавашния печат. Българите са принудени да им строят домове, да приемат по къщите си тези неканени гости и даже ги хранят.

Така по вина на Русия в плодородните български земи са настанени неканени гости от размирен Кавказ, които въпреки че получават от турската власт земя, инвентар и добитък, не се занимават със земеделие и скотовъдство, а се изхранват чрез грабежи за сметка на българите. Според Иван Хаджийски, развилнялото се черкезко и татарско разбойничество през 60-те и 70-те години на XIX в. е една от естествените подбуди за Априлското въстание. Във връзка с това преселение Г. Раковски твърди: "Християните никога няма да забравят тази афера от сега, та на веки, че в XIX век РУСИЯ Е ПРИЧИНА ЗА НАСЕЛЕНИЕ НА ВАРВАРИ ПОМЕЖДУ ИМ".

Затова през 1861 г. той издава брошурата си, в която нарича руската демографска полиика ''УБИЙСТВЕНА'' за българите: "ВСЯКОГА ПРОКЛЕТА РУСИЯ, когато е имала бой с Турция, ЛЪГАЛА е бедните простодушни българи, че уж за тях отваря такъв бой и че уж тях иде да освободи. Но нейната цел е била да им разори милото Отечество и да ги преселва малко по малко в земите си. Нейната злобна политика се познава твърде добре и от това, щото тя ни в един договор с Турция нищо добро не е споменала за Българи, ако и да е имала най-добри удобности за това. Тя всякога е само своята политика гледала, а собствено за завладетелните си планове е имала грижи как по-добре да ги приложи в действие".

 

3.      Преследване на водачите на бесарабските и таврийските българи в колониите, които са създали в Южна Русия (дн. Украйна) и посягане на техните автономни институции (църкви и училища).

"Либералният" курс на реформатора Александър II не им носи никаква свобода, а нови страдания. Руските власти ги поставят при изключителен режим, фактически ново робство, за което говори великият български поет-революционер Христо Ботев на страниците на своя революционен вестник "Знаме" през 1875 г., бр. 13 от 4. 04. 1875 г. Там има следния цитат: "Русия, тая мнима защитница на славянството, тя употреблява още по-радикални средства, за да изтрие от лицето на земята българските колонии". Тъкмо Александър II посяга на първата българска гимназия в Болград, Бесарабия, която след 1878 г., т. е. след връщането на областта в пределите на Руската империя, губи българския си облик, като елемент от общия процес на русификация на бесарабските българи. Той затваря дори печатницата към българската гимназия, понеже явно счита, че печатането на книги и учебни помагала на роден език е закони. В това отношение политиката на Александър II е продължение на тази на неговите предшественици, а и на неговите приемници болшевиките след 1917 г., което е много добре описано от българския писател от Таврия Мишо Хаджийски, в неговия забележителен труд "Българи в Таврия". Разказвайки за престъпленията на болшевиките, в това число за разкулачването по време на насилствената колективизация през 1929-1930 г. и изкуствено предизвикания масов глад (голодомор), довел до милиони жертви през 1933 г., той изрично отбелязва: "РУСКИТЕ ПРАВИТЕЛСТВА, НЕЗАВИСИМО КАКВИ БЯХА, ВИНАГИ ИМАХА ЕДИН СТРЕМЕЖ - ДА НИ ПОРУСЯТ". С други думи, М. Хаджийски стига до заключението, че асимилацията на българите и тяхното унищожение е била неизменна цел на руските императорски и болшевишки власти. Извод, който между впрочем правят и великите наши възрожденски водачи Георги Раковски, Васил Левски, Христо Ботев, Захари Стоянов, който в предговора към второто издание от 1886 г. на брошурата на Г. Раковски изрично пише: "Като народ ние можем да се гордеем, че всичките ни народни деятели и патриоти: Г. Раковски, Л. Каравелов, В. Левски, Хр. Ботйов, А. Кънчев, П. Волов, Г. Бенковски и проч., са биле против официална Русия. Никога те не са апелирали към нея, защото са знаяли, че нейний камшик повече боли от турския…"

 

4.      Създаване на казионните славянофилски комитети, които под благотворителна форма пропагандират руската политика сред българите, в това число чрез насаждане на вредния и опасен за самото съществуване на българския народ ПАНСЛАВИЗИМ.

До есента на 1875 г. славянофилите са под ръководството на Азиатския департамент на МнВР на Русия. След това по време на Източната криза преминават под контрола на МВР. Престолонаследникът Александър е почетен председател на Московския славянофилски комитет, а императрицата е покровител на дамските отделения на славянските организации. Техният водач Иван Аксаков в своя в. "Ден" пише: "Да освободим от материален и духовен гнет славянските народи и да ги дарим с дара на самостоятелното духовно и може би и политическо битие под сянката на могъщия руски орел - това е историческото призвание, нравственото право и задължението на Русия". Същият Ив. Аксаков във вестник "Русъ" изрично признава: "Всяко тържество на България е смърт за Русия!" Тези славянофилски комитети и организации са замесени и в много антибългарски проекти. Ще посочим само един от тях - проекта от 1871 г. на генерал Иван Кишелски, българин на руска служба за създаване на общ "руско-славянски език". През 1871 г. сред дейците на славянските комитети в Русия (включително с участието на българи) се появява идеята за претопяване на съществуващите славянски езици в единен общ "славяно-руски език". Проектът обслужва изцяло панславистите, които се борят за създаване на обща "славянска империя", начело с Русия и общият "славяно-руски език" е първата стъпка към нейното изграждане. Александър II одобрява този проект и дори разрешава на руски учени и дипломати да сондират почвата за реализирането му, което показва, че бъдещият български "освободител" замисля покушение над българския език и неговото умъртвяване! Неслучайно българските възрожденци отхвърлят изцяло панславизма. Във вестника си "Дунавски лебед" Раковски  пише: "Панславистките идеи са хиляди пъти по-опасни и по-гибелни за народността ни от панелинската".

 

5.     Назначаване на отявлени българофоби за руски дипломати - шефове на Азиатския департамент към Министерството на външните работи, посланици и консули.

Ще посочим само две имена с доказана вредителска антибългарска дейност - генерал П. Стремоухов - знатен византийски аристократ, организатор на преселението на българите в Южна Русия от 1861-1862 г., който става заместник директор на Азиатския департамент (1861-1864) и негов директор (1864-1875); както и генерал граф Николай Игнатиев, назначен за посланик в Цариград през 1864 г., известен още като "вицеимператорът на Цариград", "Москов-султан" или "Лъжко паша". В записките си същият пише: "Русия е принудена да бъде господар на Константинопол по един от двата начина: или да подчини владетеля на града и Проливите, обезпечавайки своето изключително влияние над съществуващата там власт, или пък при противодействие на Европа и неподатливост на местното правителство да завладее този пункт. За да бъде властта ни здрава и да не изисква постоянно извънредно напрежение от наша страна, е необходимо да държим в нравствено подчинение съседните области и да превърнем българското и гръцкото население, от една страна, и арменското, от друга, в послушно оръдие на руската политика и в постоянни съюзници, като унищожим всякаква възможност за преминаването им към враждебния лагер. Австрийските и турските славяни (в това число българите - б. м.) трябва да бъдат наши съюзници и оръдия на нашата политика срещу германците. Само за постигането на тази цел Русия може да принася жертви в тяхна полза и да се грижи за тяхното освобождаване и засилване. Да се жертват изключително руските интереси, погрешно вземайки средствата за цел, т. е. имайки предвид само освобождението на славяните, предоставяйки им възможност да служат на враждебна за нас политика и удовлетворявайки се със собствения си хуманитарен успех - е безразсъдно и осъдително“. Посочена е и "целта" на руските "грижи" спрямо българския народ": "…да държим в нравствено подчинение съседните области (т. е. България - б. м.) и да превърнем българското население...в послушно оръдие на руската политика... За свой съюзник и приятел в Европа можем да смятаме само този, чиито главни интереси не противоречат на нашите, който може в даден случай да ни помогне съзнателно или даже неволно да се доближим до решаването на нашата историческа задача: завладяването на Проливите, установяване на присъствие в Цариград, освобождаване и обединяване на славяните под ръководството на Русия върху развалините на Турция и Австрия".

 

6.      Отказ от подкрепа на движението на българския народ за създаване на самостоятелна българска православна църква през 60-те години на XIX в.

В разгара на масовите борби на българския народ през Възраждането, т. е. от Великденската акция (3. 04. 1860) до създаването на Екзархията чрез султанския ферман от 28. 02. 1870 г. той следва една и съща политика с антибългарска насоченост в подкрепа на Цариградската патриаршия - духовният поробител на българския народ в тази епоха. Спазва се догмата за единството на източното православие. Русия е последователен противник на борбите за църковна независимост. Неслучайно сред българите не възникава русофилска църковна партия. Има какви ли не др. партии, в зависмост от търсените комбинации за решаване на българския църковен въпрос, който е и национален (западняци, вкл. униати, дори туркофили), но няма русофили! Често руските дипломати прибягват и до заточенията на водачите на църковните борби като средство за обезглавяване на движението и наказване на "непокорните" българи. Някои от водачите ни заточвани по два-три пъти. Особено се проявява в следването на тези инструкции граф Н. Игнатиев, както с борбата си за обезсилване на чл. 10 от фермана от 1870 г. и преместване на седалището на Екзархията извън Цариград, така и с подкрепа на акта на Патриаршията от 1872 г. за обявяване на българската екзархия за "схизматична".

 

7.      Преследване на водачите на българските униати, опитали се да търсят друго решение на българския църковно-национален въпрос, извън хватката на руския Азиатски департамент, в това число и предприемане репресивни акции срещу водачите им.

От тях изпъква прякото участие на императора в аферата "Йосиф Соколски" през 1861 г. Александър II дава личното си съгласие за отвличането с измама на този голям български патриот, който става една от първите жертви на руската държавна и църковна антибългарска политика. Резолюцията на "Царя Освободител" е следната: "Това е много куриозно, защото ние ще можем да го използваме за връщането на българите в ортодоксията. Съгласен!" Той не се отказва дори от крайни средства, за да унищожи униатите. Трагично завършва живота си следващия водач на униатите - Рафаил Попов, отровен в 1876 г., малко преди началото на Априлското въстание...