Величко ПАЧИЛОВ

Haй-cтapoтo сведение за българската същност и дух на местото население в Даръдерско, е дадено не от кой да е, а от маркиз Жофроа дьо Вилардуен, маршал на Шампания, а след основаването в 1204 г. на Латинската импе­рия със столица Константи­нопол (Цариград) - маршал на Романия, т. е. на Тракия.

При разпределението на завладените земи, Жофроа дьо Вилардуен получил като. феодално владение крепост­та Мосинопол и при­лежащите земи покрай Бяло море - от Марица до Места. Именно в тази крепост, запад­но от Гюмюрджина, известна на родопчани като Мусина калеси, е написано неговото знаменито съчинение – „Завладяването на Константино­пол”.

Това историческо чети­во е добило широка междуна­родна известност и е издава­но в продължение на столе­тия на много езици. В него Вилардуен пише, че Бонифаций Монфератски - военният ръководител на Четвърти Кръстоносен по­ход, който получил Солун и станал владетел на земите на юг до Пелопонес, е загинал в планината край Мосинопол, на разстояние един голям ден езда на кон. Едно по-подробно проучване показва, че той е загинал в района на минерал­ните бани, известни в мина­лото като Даръдеренски (Златоградски) минерални ба­ни. За съжаление тези бани сега са оттатък билото, по което днес минава българо-гръцката граница.

Вилардуен изрично подчертава, че той е убит в битка с местните бъл­гари, които изпратили глава­та му на цар Калоян. "И това бе една от най-големите ра­дости, които той някога бе изпитал." - пише френският автор за "подаръкът", полу­чен от българският владе­тел.

Изпращането главата на Бонифаций Монфератски на цар Калоян показва, че и тога­ва населението от района на Златоград е имало силно раз­вито чувство за принадлеж­ност към българския народ. Дори при положение, че само за съвсем кратко време пре­ди това то е било в грани­ците на създадената в 680 г. българска държава.

Очевидно е, че тези българи са имали не само силен български дух, но и голям боен опит, за да мо­гат да се организират, напад­нат и разбият елитната во­енна част, охраняваща своя владетел. Несъмнено, този боен опит те са придобили във войските на цар Калоян при превземането на Сяр и нападението на Солун. Знаели са с кого и за какво воюват.

Следва да се знае, че цар Калоян се опитвал да уреди добросъседски отношения с кръстоносците. Още преди те да нападнат Константи­нопол, той им предложил в помощ стохилядна армия. Но бароните не са се съгласява­ли да признаят владетелс­ките му права. Въпреки това цар Калоян продължавал ди-полматическите си отноше­ния с папа Инокентий Трети, в резултат на което на 8 но­ември 1204 г. Калоян бил тържествено коронясан за български цар от специално изпратения папски легат кардинал Лъв.

Унията между Рим и Търново станала факт. С този свой най-голям дипломатически успех цар Калоян се надявал най-сетне да уреди добри междудър­жавни отношения с Латинс­ката империя, наричана Нова Франция. Ала, както сочат фактите, френските и фла­мандски барони не се впечат­лили от този исторически по своята значимост между народен акт и следвали не­отклонно завоевателната си политика спрямо българс­ката държава. За сетен път цар Калоян се убедил, че не му остава друг изход, освен чрез военни действия да раз­реши в свой интерес възник­налите проблеми. В резул­тат на започналите военни действия елитната кръсто­носна войска била разбита северно от Одрин на 14 ап­рил 1205 г. и император Балдуин бил пленен. Но неговият наследник император Анри и Бонифаций Монфератски се уговорили отново да напад­нат България през есента на 1207 г. Успешните военни действия на българите от тогавашно Даръдерско срещу Бонифаций Монфератски осуетили това намерение и предпазили българската държава от ново голямо из­питание.

(Бр. 21/2004 г. на „Златоградски вестник”)