По време на тазгодишната празнична еуфория в Златоград през септември, наш гост беше проф. Иван Радев, преподавател във ВТУ „Св. Кирил и Методий”, който е и единствения академик сред българската научна общност, живеещ извън столицата.
До срещата ни в Златоград, където той бе за първи път, контактите ни бяха единствено задочно, чрез множеството писма, които разменяхме покрай организацията за научната конференция за Станислав Сивриев през септември 2009 г. и последвалото съставителство на сборника, посветен на неговата 85-годишнина, станал издателски факт през 2010. И в който проф. Радев е автор на едни от основните текстове.
Акад. Иван Радев е един от най-задълбочените изследователи на възрожденската ни литература, през 1980 г. излиза и неговия учебник за висшите училища, под заглавие „Българската възрожденска литература”. Оттогава до днес е автор на над 50 книги за старата и новата ни литература, последната от които излезе току-що в издателството на БАН, под заглавие „Низвергнатият Владимир Василев” - за съдбата на един от най-стойностните ни литературни критици от близкото минало, главен редактор на сп. „Златорогъ”, където дълго време публикуват Яворов, Дебелянов, Лилиев, д-р Кр. Кръстев, Славейков и др.
И така, и от тази кратка бележка става ясно, че не бихме си позволили да пропуснем разговор с нашия именит гост, който да представим на вниманието на златоградската любознателна публика. ЗВ
- Проф. Радев, тъй като сте за първи път в града ни, първият ми въпрос е за това как го намирате, какви са впечатленията ви от него, с какво според вас впечатлява този град при първо посещение?
- Ще започна отговора си с едно признание – не съм от тези наши съвременници, които си поставят за цел като туристи да опознаят цяла България, да посетят всички нашумели исторически обекти в отечеството ни. Не съм от тези, които държат да обиколят Европа, непременно „да видят Рим“, Венеция, Париж... Обикновено в основата на проявяван интерес и любопитство в тази насока са заниманията ми с българската литература. От такова естество е и конкретният случай със Златоград.
Разбира се, в някаква степен мотивиран и от повика на по-общи духовни и емоционални залежи в душата – бивал съм неколкократно в Смолян и съм стигал до Кърджали и Велинград; чел съм разказите на кореняка Николай Хайтов, а съм и писал за книгата „Ден днешен“ на Серафим Северняк и Никола Инджов в далечната 1971 г., многократно за „Време разделно“ на Антон Дончев. Центърът на този разхвърлян „пейзаж“ в паметта и живите ми възпоминания обаче е обаянието и привлекателността на Родопа планина. Зададат ли се летните отпускарски месеци, винаги съм съжалявал защо Велико Търново - градът, в който протича живота ми, вместо в подножието на Хемус, не се намира някъде в Родопите.
Но – на конкретния въпрос. В Златоград ме доведе отколешният ми, все още непресекнал интерес към родения тук писател Станислав Сивриев. Вече смътен и обобщен, изчистен от така впечатляващите подробности, но присъстващ в съзнанието ми е образът на живота и хората от Даръдере, увековечен в неговите разкази. Започнал съм да го чета от книгите му „Завръщане след бягство“ /1967/, „Светът е стар“ /1968/, „Път към своите“ /1969/, по-късно си набавих „Хората са навсякъде“ и „Словото на Бешков“, потърсих романа му „С едната истина“...
Двудневният ми престой в Златоград през септември т. г. срина всички мои предварителни очаквания. Няма да ги изрека – достатъчно е поредното ми признание. Изненадата ми тръгна от запазеното му автентично вписване в родопския пейзаж и естественото съжителство на сценки по улиците му - от неговото минало и доминиращо настояще, от успокояващата атмосфера на централната част и липсата на свидетелства за упадък. Не искам и няма как да забравя съхраненото от облика му през възрожденския XIX-ти и началото на XX век, да залича от паметта си онази празничност, увлякла всички - мало и голямо, стари и млади, златоградчани и гости - с многото песни, игри, гайди и носии, която властваше тук на 24 септември. Имах възможността и шанса да опозная музейната сбирка с великолепно, старателно възстановения облик на тукашното възрожденско училище и разпространявана книжнина - автентични свидетелства за отстоявания тогава български дух и традиции в просветното дело. Пристъпих прага на двете добре поддържани църкви – „Успение Богородично“ и „Св. Георги“…
- Не мога да пропусна да споделите с читателите ни онези неща, които обсъждахме в разговорите си двамата – за значението на писателя Станислав Сивриев като златоградчанин и нашия дълг към неговата памет; и дори за написването на книга за него…
- Вече изразих личните си читателски пристрастия към творчеството на вашия именит съгражданин. Но според скромните си възможности, аз съм и литературен историк, който освен трайно всадилата се отдаденост на създаденото от Паисий до Ботев, следи професионално и авторите, творили през втората половина на XX в. Свидетелство са монографиите ми за белетристи като Емилиян Станев, Васил Попов, Йордан Вълчев, солидният сб. „Критикът и керванът на литературата“. С категорична убеденост и отговорност твърдя, че Станислав Сивриев е една от талантливите и достойни фигури в българската литература от по-ново време, че неговите разкази, очерци и есета са със свое специфично място в коренотърсаческите традиции на българската проза. Ако не споделям тази оценка, аз нямаше да посрещна с удовлетвореност и задоволство идеята за проведената тук преди години научна конференция, да се включа не с една, а с две статии, посветени на делото му. Не бива да се забравя и другото - наред със своя личен, реален влог в художествената ни литература от втората половина на XX в., Станислав Сивриев има и тази заслуга за българската култура, че с книгата си „Словото на Бешков“ от 1965 г., откри и наложи на широката читателска аудитория лицето на великолепния есеист, на мъдреца народопсихолог и философ Илия Бешков. Не друг, не изкуствовед или художник, а Сивриев извади на показ богатството на неговата душа, драматичните му лутаници и терзания, проникновените му характеристики на личности, синтетичните формули и максими на дилеми от битийно, социално и нравствено-психологическо естество.
Златоград в лицето на Станислав Сивриев не просто трябва да вижда автор, който е оставил своите страници с описания на отминалия местен живот като бит, нрави, човешко присъствие и взаимоотношения. Тук всички трябва да са убедени, че родният им град е дал на националната литература един талантлив белетрист. И всички - било като читатели, било като общински управници или културтрегери - според възможностите си, е наложително да поддържат жива неговата памет, интереса към литературното му дело. Градът и златоградчани трябва да забравят греховете и изневерите на Сивриев спрямо родния си край, ако наистина ги има! - опита му да пусне софийски корен, забежките му в Широка лъка, а и в Боженци. Всичко, с което е той в българската литература, се вижда, че тръгва, че е свързано със сърцето на Родопа. И никъде другаде, освен в родния му Златоград, е редно и ще трябва да се поддържа паметта за него и творчеството му. Ето защо съм убеден, че оттук трябва да тръгне назрялата потребност да се подготви и издаде представителен том с неговите разкази и есета, който да го представи на новото поколение читатели.
Нужно е да се съберат неговите книги, ръкописи, снимки и кореспонденция, а и архивираните материали, да се състави негов личен фонд към тукашния музей. Градът е редно да излъчи или издири, за да го подкрепи, един млад специалист-филолог, който да проучи цялостно и задълбочено творчеството на писателя Сивриев.
- В Златоград си закупихте и се запознахте с някои златоградски книги, с които вероятно ще навлезете някак в родопската тема. Според вас защо те не са достатъчни, за да говорим, че Златоград има своя написана история? Моля да изложите вашето мнение по въпроса…
- През тези два дни в разговорите си с Ефим Ушев (след Сивриев, единственият мой познат в Златоград) често се връщахме към миналото, към личностите и събитията, свързани с този край. Не скривам изненадата си, че при този бум на краеведческите издания в цялата страна, все още няма написана и публикувана цялостна, представителна история на града. Дори се пошегувах със себе си, че като няма кой, съм готов аз да дойда тук и се заема с написването й - това е мой стар и безрезултатен номер, прибягнах до него преди пет години, в едно възрожденско градче, където само извехтяла табела сочи, че там е роден и живял „най-заслужилия книжовник и представител на българската култура през 19 век“, а на практика с нищо не се поддържа неговата памет. Уви...и това лято не се е намерил някой, който поне да почисти тревата и бодилите около неговия бюст, да не говорим за издаване на съчиненията му...
- И все пак, бих завършил разговора ни малко шеговито, с това, за което също говорихме – вие да се заемете с написването на една академична златоградска история…
- Така или иначе, Златоград заслужава, гражданите и посетителите му се нуждаят от написана и издадена история на града. Доколкото знам, това вече е направено за някои близки села от района... Дотогава наистина се оказва, че тази роля може да поеме поредицата „Златоградски страници“, чийто трети том току-що бе отпечатан – препоръчана и подарена ми от нейния съставител г-н Ефим Ушев. Признавам, че до запознаването си с тритомника през следващите дни, вече на търновска земя, бях скептично настроен към една такава предписвана роля на сборников тип издание. Сгреших в предварителната си нагласа...
„Златоградски страници“ се оказва идея с поет известен риск, но и наистина резултат, плод на щастливо, много интересно хрумване! Да – с богатството на материалите си, с тяхната разнолика ориентация към миналото и съвременността, към общоградските проблеми и конкретните човешки съдби, към наследените нрави и бит, но и към днешното лице на живота - тритомникът до голяма степен сполучливо замества липсата на издадена цялостна поселищна монография за Златоград. Вече си мисля къде мога да препоръчам „проекта“.
И все пак – историята на това средище в Родопите, с неговото богато минало и активен днешен живот, трябва да бъде написана!
Разговаря Ефим Ушев
(Бр. 18/2016 на "Златоградски вестник")