+ Златоградчанин помни посрещането на цар Борис ІІІ в Гюмюрджина…

 

Ефим УШЕВ

 

 

Исен Терекиев тази година закръгля 80 лета.

От онези златоградчани е, ко­ито с часове могат да ти разказват за битието си, в по-голямата си част - битка със зе­мята, за да изхрани челядта си.

Останалото е военни спомени - пет пъти е мобилизиран за дейс­твия в Беломорието, но нито веднъж куршум не е изстрелял...

От седемте деца в семейство­то си, е средният от тримата братя, а малкият, по закон оттогава, служил само 6 месеца.

 

В имота им на Синият вир на Гюргенджик отглеждат много животни, за­нимават се с касаплък. Чичо му учил за афузин и по тога­вашните закони, след като се занимаваш с духовна дейност, си освободен от военна служба.

По-малкият брат на баща му пък броил 50 турски алтъна и също не служил в турската войска. През Първата световна война обаче всички били мобилизирани и са убити в сражение при Чаталджа, току пред стените на Цариград.

През живота си, до 1944 г. чужда работа бай Исен не е работил. И гладен не е оставал. Спомня си обаче, че онези около 500 ра­ботници тютюнджии в монопо­ла били най-добре заплатени в града и гледали на тях почти­телно. И как не - 85 лв. надница за онова вре­ме... Било от 1932 г. на­татък.

Но като знае, че пишем много за Беломорие­то, бай Исен ис­ка повече да ни разкаже негови­те преживелици там. Като редо­вен войник в Кърджалийския полк, пресича Маказа през 1940 г. Спомня си как германските войници преминавали България -всички моторизирани, с бойни ко­ли, нито войник пеша. Били теж­ко въоръжени, с радиостанции, добре облечени и много дисцип­линирани. Никакви инциденти, много вежливи и възпитани. Каз­ва, че когато Германия обявила война на Гърция, гърците имали следния израз: „Чакахме да ни на­падне куче, пък дойде вълк!”

За­щото очаквали нападение и аг­ресия от страна на България. Аг­ресорите обаче станали герман­ците, а българските войници вър­вят след тях и даже не участ­ват в сраженията.

Акцията по превземането на Гюмюрджина била светкавична - немски вой­ници влизат в града и успяват да закачат бяло знаме на градс­кия часовник в общината. Гръц­ките войници помислили, че е от тях и излизат с вдигнати ръце. Без пукната пушка е превзет и Ксанти. Българската войска вър­ви отзад като охраняваща. Це­лия преход от Кърджали през Момчилград и Крумовград към Ма­каза и Гюмюрджина, преминавали пеш.

На 6 май 1941 г., на пло­щада в Гюмюрджина посрещнали цар Борис III - представили му всяка дружина от полка и с всеки от командирите се ръкувал, при­емайки рапорта им. След това звучала полковата музика.

Бай Исен може да разказва с подробности и дати присъстви­ето си в Беломорието.

Дори ци­тира командира си, който им обяснил, че не за първи път бъл­гарски войник идва тук, но за първи път сега превземаме и ос­тровите - Самотраки при Дедеагач и Тасос - край Кавала. Него­вата рота се случва в Тасос - 7 месеца е служба­та му тук, само караулни задъл­жения, без ни­какви произшес­твия, никакви, сражения, било с войници или мес­тното население. Немците се сражавали стотици километри напред, ние само се настанява­ме и охраняваме обектите.

Един­ствен инцидент става, когато български войник на пост заст­релва немец, който решил да го изпита през нощта дали пази доб­ре. С един куршум бил свален, след като на предупреждението на на­шия не се представил…

На 22 юни 1941 чули по радиото, че Германия нападнала Съветския съ­юз.

Няколко дни след това ги сме­нили други войници, на които пре­дали цялото снаряжение, остана­ли по поясок.

От Тасос в Кавала, оттам през Ксанти, Гюмюрджи­на, Маказа, та в Кърджали.

Три ме­сеца е само свободният му живот и отново го мобилизират. Помни набезите на партизани към казар­мите, за да крадат оръжие. Някои дори се свързали с офицери, но ги открили и веднага били предадени на военен съд.

В един промежду­тък преди поредната мобилизация, на 1 януари 1943, бай Исен се оженил. През месец май обаче отново по стария си маршрут: Кърджали - Маказа, Гюмюрджина -Дедеагач. Остава 13 месеца, тук дочаква 9 септември, свидетел е на хаоса, който става във войска­та, убийствата на офицери, речи­те да се оттеглят.

Оттук нататък свършил „мор­ския курорт” и следвали жесто­ките сражения в Сърбия и Унга­рия. На Бяло море вече никога няма да стъпи...

 

(Бр. 1/1999 г. на „Златоградски вестник”)