Исмаил КАДАРЕ

Понастоящем Югославия е последната сталинистка диктатура в Европа.

И това е най-малкото зло, ако Сърбия не беше нещо много по-лошо от това. Тя има всички черти на тоталита­ризъм, заедно с още един елемент в повече, който класическите диктатури на Хитлер и Сталин не са поз­навали: анархията в престъплението.

Тази анархия, разпростирането на прес­тъплението, е неотменна част от новата ескалация на злото. Официализирането на бандите на капитан Аркан, на паравоенните фор­мирования на ген. Ратко Младич, на всички видове се­рийни убийци, показва, че Югославия днес е достигна­ла нов стадий в тази „дик­татура в повече”.

Откакто патентованият фашист Во­ислав Шешел заяви високо и ясно, че „ще заколи всички хървати не с нож, а с чаена лъжичка”, той влезе в югос­лавското правителство. Вук Драшкович, който напосле­дък отново претендира да е в „опозиция” на Милошевич, също между другото заплаш­ваше „да отреже ръцете на всички албанци, които пра­вели знака V”. А това показ­ва, че в Сърбия доктрината на престъплението взема връх. Как Западът може да има и най-малка илюзия от­носно този режим?

Напро­тив, той би трябвало без ни най-малко колебание да изт­ръгне това зрънце на злото в Европа. Уви, Западът за­късня и неговото действие имаше убийствен ефект.

В някаква степен то доприне­се за двойната имунизация: първо, тази на престъпници­те, които все повече и по­вече се опияняваха от кръв­та. И после - за притъпяването на световното общест­вено зрение. Защото све­тът в някои от най-мрачни­те си периоди, е привикнал към подобни абдикации.

Нарасналата безчувстве­ност на престъпниците бе съпроводена от тяхното постоянно предизвикателс­тво към цивилизацията. За­щото те черпят духовна храна от своята арогант­ност, тя ги потапя в няка­къв екстаз и ги окуражава да продължават по-нататък по пътя на престъплението.

От своя страна Западът, с неговия поглед и фрази, бе белязан от грижата да „не наранят добрия сръбски на­род”. А единственият начин наистина да се помогне на сърбите, единствената кон­кретна подкрепа беше да им се каже истината в очите.

Защото, колкото и остра да е тя, е винаги спасителна. И ако сръбският народ не мо­же да бъде упрекнат за зло­деянията на някои свои съг­раждани, той обаче може да бъде упрекнат в това, че не ги осъжда. Всъщност, твър­де малко сръбски гласове се надигнаха срещу извършени­те актове на варварство.

Изтъкването на колектив­ната отговорност на сръбс­ката страна е единствено­то коректно поведение към тях. А от друга страна, са­мо признаването на собст­вената си грешка и нейното осъждане, е единственият път, който остава открит за сръбския народ, за да мо­же той да бъде отново ин­тегриран в семейството на другите народи.

(Бр. 12/1999 г. на „Златоградски вестник”)