Георги ЦАНКОВ

Пет десетилетия в главите на поколения се насаждаше те­зата, че Георги Димитров ка­то ръководител на комунисти­ческия интернационал пръв предупредил за опасността от фа­шизма и призовавал към единен фронт срещу кафявата опасност. От излезлите стотици документи напоследък обаче става ясно, че наред с нацист­ките водачи, на подсъдимата скамейка е трябвало да заста­нат и техните подстрекатели - планиращите световно кому­нистическо господство шефове на СССР и коминтерна.

На 22 август 1939 г. ИК на Комин­терна взема решения, одобря­ващи пакта за ненападение на СССР с Германия, с което е ре­шена съдбата на прибалтийските републики, Полша и Бесара­бия.

В този трагичен за чове­чеството ден, Сталин вдига ча­шата си и се обръща към фон Рибентроп с думите: „Аз знам, че Германия силно обича своя вожд. И затова искам да пия за неговото здраве”.

Четири дни по-късно Димитров уверява Сталин, Молотов и Жданов, че компартиите на Франция, Анг­лия, САЩ, Италия, Швеция, Да­ния, Белгия, Швейцария и Холан­дия смятат пакта за огромен външнополитически успех.

Кое­то, разбира се, не е вярно, тъй като честните хора са ужасе­ни от действията на акулите, които си поделят света. Изразилите собствено мнение тутакси изчезват в подземията на Лубянка. Сталин е катего­ричен, че лозунгът за единен фронт на антифашистите, из­дигнат от канадската компар­тия, трябва да се свали, тъй като деленето на страните на фашистки и демократични изгуби предишния си-смисъл. Иоще: „Унищожението на Полша в днешните условия ще означа­ва една буржоазна фашистка държава по-малко! Какво лошо би имало, ако в резултат на раз­грома на Полша разпространим социалистическата система върху нови територии и насе­ление…”

На 3 ноември 1939 г. из­лиза статията на Г. Димитров „Войната и работническата класа в капиталистическите страни” - пространно ръководс­тво за палачи и родоотстъпници, които ще продадат нацио­налните интереси на страните си и ще подкрепят агресията на Москва. Окръжно до Герман­ската компартия пък гласи, че „…трябва да се поведе реши­телна борба срещу всички об­ществени сили, които не под­държат Хитлер!”.

Така в лапите на Гестапо по­падат стотици антифашисти, които не споделят симпатии­те на правоверните комунисти към фюрера. На 9 април 1940 г. немските войски влизат в Да­ния и Норвегия, на 10 май те вече са в Белгия и Люксембург, а на 14 юни - в Париж. Молотов любезно изразява разбирането на съветското правителство и завършва с думите: „Желая на Германия пълна победа в отб­ранителните й мероприятия!”.

Вместо да се разграничат от действията на германците, Съ­ветите, които вече са завладе­ли Прибалтика и половината Полша, кроят сериозни планове за присъединяване към Трист­ранния пакт.

Сталин вика при себе си Димитров на 25 ноември 1940 г. Разпоредено му е руско­то предложение за взаимопомощ с България да стигне до знание­то, на „широки български кръго­ве”. Същия ден Димитров изпра­ща шифрограма до ЦК на БКП, в която се казва: „Съветското правителство счита, че обез­печаването на безопасността на България и на СССР от страната на Черно море и Проливите и запазването на мира представлява общ жиз­нен интерес на двете страни и изисква съвместните им усилия. СССР се задължава да поддържа справедливите те­риториални искания на Бълга­рия, в частност връщането на Адрианополска област по ли­нията Мидия-Енос, Западна Тракия с градовете Дедеагач, Драма, Кавала, а също така да оказва на България всякаква помощ.

При сключването на такъв пакт, Съветският съюз не само не възразява против присъединяването на Бълга­рия към Тристранния пакт, но и сам ще се присъедини към този пакт. Това предложение днес е връчено на цар Борис и на Филов. Приемете най-сроч­ните и енергични мерки, за да стане предложението широко достояние на парламента и извън него, в печата и сред масите. Мобилизирайте за та­зи цел нашите депутати, раз­гърнете енергична кампания из цялата страна в полза на това предложение и безуслов­ното му приемане. За дълги го­дини напред се решава съдба­та на българския народ…”

Ето какви цели са довели до ликуването на нашенските ко­мунисти, които се оказват съратници на най-върлия фашизъм чрез Соболевата акция, която за чест на българския цар и пра­вителството завършва с пълен провал.

Кокетирането на Ста­лин и българските комунисти с Хитлер продължава почти до началото на германската агре­сия срещу СССР. Едва тогава започва и т. нар. „партизанско движение” у нас - като защита на чужда държава, против соб­ствения си народ. 

(Бр. 18/1997 г. на „Златоградски вестник”)