Исмаил  КАДАРЕ

В сръбската история прес­тъпленията, извършвани сре­щу други народи, често са би­ли обявявани като елементи от националната програма. Ето защо „освободеността” на престъпниците там, освен че е твърде рядка в човешка­та история, е също и твърде опасна. Щом като престъпни­кът е обявил бъдещото си престъпление и не е бил зап­лашен с никакво наказание, тогава той получава картбланш.

Историята на Сърбия е пълна със случаи от този род.

Още от „Начертанието” на Гарашанин от 1844 г., до про­екта на Чубрилович от 1937, през Меморандума на Сръбс­ката академия от 1986, ние виждаме да минават като червена нишка престъплението и унищожаването на други на­роди. Нищо не бе направено, за да се възпре или най-малко­то неутрализира този прес­тъпен апарат.

Ако Европа бе­ше решила да нанесе удар и малко по малко да го възпре, сега тя нямаше да се види принудена систематично да разрушава Югославия.

Утрешна Европа не може да се изгради върху толкова об­ременена съвест. Тя има моралното задължение да помог­не на всеки народ да изгони собствените си бесове. Това освобождение започва с нещо­то, което е най-явно и най-лесно за отстраняване: исто­рическите измами. За нещас­тие, в случая със сръбския на­ционализъм най-често се под­хождаше с обратните мерки.

Вместо например да се нап­рави анализ на мита за „люл­ката на сръбската нация” и на битката за Косово, медиите в Европа и по целия свят чес­то попадаха в клопката на сръбската пропаганда и разп­ространяваха този убийствен мит.

Същото е валидно и за мита, според който сърбите са представени единствено в ролята на жертви от Втора­та световна война. Доста­тъчно е да прочетем някои книги за положението на ев­реите в Югославия, за да ста­не ясно, че нещата са по-раз­лични от картината, предста­вена от сърбите. И че сръбските фашисти, подобно на всички други, са участвали в сръбския геноцид срещу евре­ите. В един по-широк кон­текст „славянската солидар­ност” също се смята за сери­озно препятствие пред пре­чистването на съвестта на една част от човечеството. Сляпа и тотално безчувстве­на към ужасите в Косово, ед­на част от славянския свят косвено изрази подкрепата си за убийствата и депортацията като оправдани процеду­ри, доколкото ставало въпрос за славянските интереси.

Всичко това е тъжна изнена­да в края на това хилядоле­тие. Това показва и до каква степен Западът е притъпил бдителността си спрямо нас­троенията в някои страни. Защото, макар и по някакъв начин да са размити зад прес­тъпленията на Хитлер, престъпленията на Сталин нико­га не бяха осъдени с доста­тъчна категоричност. Или, още по-точно, бяха осъдени някои престъпления, извърше­ни срещу самите руснаци, но не и престъпления, извърше­ни срещу други народи.

Мъченичеството на Косово днес смущава съвестите и из­тръгва много маски.

Пред из­битите албански деца никакъв интелектуален авторитет не може да не помръкне, ако се ос­мели да защитава престъпле­нието. Освен всичко друго, Ко­сово ни показа, че новото про­тивопоставяне всъщност е „рециклиране” на един твърде стар конфликт: между цивили­зацията и варварството. То­ва, което видяхме в Косово -обричането на смърт на цял един народ и ампутирането на неговите членове както в епо­хата на канибализма, е свиде­телство, че отново се използ­ва целият арсенал на човешко­то варварство от античност­та чак до наши дни.

И то из­ползвано от човешки същест­ва, които се наричат сърби, срещу други човешки същест­ва, наречени албанци. Всеки опит да се омаловажи внима­нието към това състояние на нещата, е пряка подкрепа на злото. Пред тази хекатомба Западът е почти парализиран...

(Бр. 13/1999 г. на „Златоградски вестник”)