Есе от Йожен

ЙОНЕСКО

 

 

Манталитетът на френски­те интелектуалци се промени чувствително. Метаморфоза­та стана през последните две-три години.

Дори през 1967 г. те не смееха да критикуват режимите в т. нар. социалис­тически страни. Рискуваха да бъдат обвинени във фашизъм.

След като прочете мой ръкопис, една приятелка ме посъ­ветва да не опонирам на „вели­кия вожд и учител” Ленин: „Ще си създадеш много врагове на Изток. Няма да те допуснат там”.

И наистина, скоро след това бях категоризиран като „антикомунист”, „антисъветист” и дори „маоист”.

Да, ин­телектуалците на Запад дос­та се заблуждаваха през пос­ледните три десетилетия.

 

Солженицин и руските писатели дисиденти допринесоха твърде много за голямата про­мяна. Преди Жанин Ерш, коя­то доказа пропастта между идеология и действителност в комунистическите страни, европейските интелектуалци сякаш отказваха да признаят очевидното. При все че доста преди тях бяха Андре Жид, Ан­дре Брьотон и румънецът Панаит Истрати, които първи алармираха за престъпления­та на комунизма и заради сме­лостта си бяха забранени в СССР и неговите сателити от Източна Европа.

Още преди войната Шарл Мора подчерта идентичността на нацисткия и комунистическия колективизъм. А веднага след 1945 г. лич­ности като Кравченко и Артур Кьостлер, предупредили Запада за опасността, идва­ща от Изток, бяха жестоко оклеветени и публично заклей­мени като „долни предатели”. Докато Жан-Пол Сартр кри­тикуваше в своите пиеси аме­риканците и заблуждаваше ця­лата френска интелигенция.

Мисля, че аз бях от малцина­та, които не го приемаха за духовен водач...

Все пак по то­ва време бяха Камю и Давид Росе, макар че на тях много не им вярваха, когато говореха истината. Да, тогава исти­ната беше нещо неприемливо. Пред грубата истина доскоро се предпочиташе лакираната лъжа.

Но постепенно интелекту­алците в Европа се пробудиха.

Страхувам се, че това стана доста късно. Наистина 15 или 20 светли умове не могат да изобличат лесно злото, тру­пало се в продължение на годи­ни. Докато новото мислене по­беди, ще изтече доста вода. И това ще стане, след като всички се убедят в безперспективността на „най-прогресивно­то в света общество” - съве­тското.

Лично аз съм доволен, че никога не съм се заблужда­вал.

И ако сега публикувам та­зи книга, правя го, за да дока­жа колко слепи и глухи могат да бъдат хората, колко обър­кан може да бъде духът им. Да не мислиш като другите, съвсем не е лесна работа. Поста­вя те в доста неблагоприятна ситуация.

Да не мислиш като другите - това просто озна­чава да мислиш истински. Дру­гите нямат способността да преценяват, да анализират, да стигат до свои изводи. Пред­почитат правилата, готови­те формули, с една дума - кон­фекцията.

И защо го правят? Защото готовите идеи са им по-удобни и защото си въобра­зяват, че по този начин съве­стта им ще остане спокойна и чиста. А всички знаем колко страшни престъпления са се извършили в името на „чиста­та и свята истина”.

Винаги съм бил устроен така: да мис­ля различно от мнозинството.

Ученик в лицея, а после като студент, аз упорито полемизирах с моите учители и професори, с повечето от прия­телите ми. Доста критикувах, иронизирах, отричах безапела­ционно „големите идеи” на „го­лемите умове”, които се опи­тваха да ми натрапват отве­днъж или на малки порции.

Всъ­щност аз съм един самотен човек, защото не приемам иде­ите на другите.

Но кои са „другите”? И сам ли съм аз? И има ли изобщо „самотници”?

В действителност „други­те” са хората от нашата сре­да. Тази среда може да бъде и малцинство, което за вас да олицетворява целия свят. И ако живеете в това малцинс­тво, то би могло да упражнява истински терор върху онези, които не мислят като него. Да направи живота им непоно­сим ад.

Понякога, поради умо­ра или страх, ми се е случвало - макар и рядко, да се опитам да мисля като другите. Докато накрая темпераментът ми е „избивал” и съм се отказвал от подобни експерименти.

Ко­гато съм сменял средата, съм срещал мнозина „самотници”, които са били всъщност „мъл­чаливо мнозинство”. Понякога е доста трудно да разбереш къде е малцинството и къде е мнозинството...

Ние, „самотниците”, всъщ­ност не сме сами. (Бр. 20/1993 г.)

 

(Бр. 12/2015 на „Златоградски вестник”)