Ефим УШЕВ

 

 

На извънредното заседание на Общинския съвет кметът на общината Гинка Капитано­ва отново поде атаки срещу общинския вестник, този път по обвинение, че не се интересувал от посещението на съ­ветниците в съседна Гърция...

По-голяма измишльотина от тази едва ли може да има! За­щото няма брой на вестника, където да не се говори за про­блема по отварянето на гра­ницата, дори читателите ни на шега подмятат думи като „стига с тая Гърция”.

 

Наисти­на, това е един важен за общи­ната проблем и ние не можем да не го обсъждаме и комен­тираме. Но г-жа кметът недо­волства не от това, че отсъ­ства тази тема, а за това, че редакторът не отишъл при нея да я пита какво са правили там.

Подобно на отговора си по писмото в миналия брой на г-н Кольо Парамов, и сега става въпрос за едно - вмешателст­во и диктат от страна на оп­ределени властници (и сини, и червени), как и от кого ре­дакцията да намира информа­цията, нужна на читателите и още по-важно - какво и как да отразява.

Защото и Пара­мов, и Капитанова недоволс­тват от отразяването на срещата с вицепремиера Матинчев за това, че не сме спо­менали имената им, че не сме предали думите на еди кого си. Отговорът е прост - от една среща не може всичко да бъде публикувано, защото не публикуваме стенограми, а свободата кои разисквани проблеми да се изнесат, е не­отменимо право на журналис­та.

Всякакви други изисква­ния и диктат от страна на властта, е грубо вмешателс­тво в неговата работа и е в противоречие с гарантирана­та от конституцията свобо­да на словото и печата. Обяс­нявам това и на червения Па­рамов, и на синята Капитано­ва, които са странни съмиш­леници по отношение намеса­та в работата на вестника.

Това е още едно доказателс­тво, че макар и трудно „Златоградски вестник” отстоя­ва независимостта си.

Г-жа Капитанова казва, че вече не чете общинския вестник, а това пък доказва, че обвине­нията й са неоснователни. За­щото, ако го четеше, щеше да види, че няма значимо съ­битие или проблем, убягнали от вниманието на редакция­та.

Колкото до твърденията и, че вестникът е на Ушев, а не на общината, то тя отно­во бърка - вестникът е общин­ски, защото се занимава с проблемите и територията точно на тази община и няма как да бъде друг, независимо от личното й отношение към него. Друг въпрос е незаин­тересоваността на кмета към изданието и основател­ността на неговите атаки към същото.

Но линията на конфронтация, която предпо­чита г-жа Капитанова в от­ношенията си с вестника, не е най-разумната линия - от нея не печели никой и най-вече са­мият вестник, който съвсем скоро ще започне петата си годишнина.

Като казвам незаинтересованост, имам предвид, че тази година изтича, а нито лев не е постъпил за вестника от общината. Както върви и догодина няма да постъпи. Този факт не интересува кмета. Но това, колкото и важно да в за съществуването на вестника, не го поставяме като проблем, имайки предвид финансовите затруднения на общината.

Но защо е тази мнителност и подозрителност към редакцията и лично към главния редактор!

И на какво се базира тя? И какво обяснение могат да имат сигналите на колеги в Смолян, че Капитанова упорито се ангажира и ще финансира някакъв мадански вестник, а не подпомогне родното общинско издание, което не само е загърбила, но и непрекъснато заяжда, без никакви причини!

Това страх от информацията ли е, или открито желание да я дирижира; желание да унищожи изданието, само защото имаш такава власт, или нещо друго?

Нека кметът обясни на читателите мотиви­те си, от които всичко да ста­не ясно - от какво е недоволст­вото му, какви са претенциите му - спирал ли се от печат ма­териали, които администраци­ята или ОбС е предложил на редакцията и т. н.

Защото няма смисъл от конфронтацията, която тя налага. А ако наистина г-жа Капитанова е искала да се пише повече за нашите делегации в Хрисуполис, представител на културния институт, наречен „Златоградски вестник”, щеше да бъде включен в състава на културната делегация, заминала неотдавна за Хрисуполис.

То­гава този град, с когото ще се побратимяваме, щеше да бъде представен широко на златоградската общественост, за да знаят хората с кого ще си има­ме работа.

Г-жа Капитанова не пожела такова нещо, а ме обви­нява, че не съм я питал и не съм отразил посещението им. Нещо, което не е вярно, а информация­та от втора ръка, която публи­кувахме, намирам за достатъч­на.

Повече - от присъствалите на събитията, за чиито впечат­ления предоставяме страници­те на вестника.

И щом тя безцеремонно заявява, че не чете вестни­ка, което си е лично нейно право, можем ли и ние също така безцеремонно да за­явим, че толкова я интересуват и про­блемите на община­та?

Капитанова е длъ­жна, вместо да голослови по адрес на вестника, да предо­стави за печат в общинския вестник своя отчет пред из­бирателите за чес­тите си пътувания  зад граница, както и за извършеното от нейния екип по из­пълнение на предиз­борната програма на СДС, с която бе избрана за кмет.

Ако, разбира се, все още не е забравила що е това отчет и що е избиратели...

 

Вместо послеслов:

Народният поет за свободата на печата

 

„Днес ще се разглежда в Областното събрание законоп­роект за печата и ний мислим, че е в наша голяма обязаност на публицисти да изкажем и тоя път възражението си върху този толкова важен предмет.

Според тоя законоп­роект всяко едно неодобрително изражение към това и онова правителствено учреждение, всяка строга критика на тая или оная неправилност в управлението, се разглежда като престъпление и подлежи на съдебно преследване. Ако един вестник например си позволи да напада строго някой начин на действие на един чиновник или на едно учреждение, то това ще се счита като стремление да се дискредитира правителството.

Това ще бъде злодеяние... Ако се задуша­ва свободното изражение на вестниците, ако се тури един редактор в нуждата да прекарва през ума си хиляди спосо­ба как да се изкаже една неприятна истина за правителст­вото, от страх да не би да шокира чувствителното ухо на някой чиновник и да го предаде на съд - нещо, което винаги е съпроводено с безбройни главоболия и мерзости, то тога­ва ние не ще имаме свободен печат, а органи на правителст­вото, които да благодумстват и да пеят химни, когато потрябва гръм от негодувание...”

ИВАН ВАЗОВ

в. „Народний глас”, 28. IX. 1881 г. (Бр. 16/1993 г., ЗВ)

 

(Бр. 9/2015 на „Златоградски вестник”)