Есе от Октавио ПАС

 

Въпросът, който ме вълнува и сега, е - кой в днешния свят чете поезия?

В света, управляван от логи­ката на пазара или в комунис­тическите страни на централното планиране, поезията е дей­ност, която не носи никаква възвръщаемост. Нейните плодо­ве се продават трудно и са поч­ти излишни, неизползваеми.

И въпреки това, подминавайки па­зара, тя се носи от уста на ус­та, като въздуха и водата. Голя­мата мистерия е в това, че сти­хът е поезия, само когато се из­лее навън.

Поезия трябва да се раздава, да се споделя, да блика като вино от бутилка и вода от извор.

Поетическата мисъл ра­боти чрез въображението, а въ­ображението се свежда главно до способността да се създават връзки между противоположни или отклоняващи се реалности.

Но въпросът колко и какви хора четат поезия се свързва с въп­роса за оцеляването на поезия­та в съвременния свят. А този въпрос на свой ред е свързан с още по-неотложния и смъртно опасен въпрос за оцеляването на самото човечество.

Стихът, ос­нован върху братството на от­делните елементи, форми и тво­рения на вселената, е моделът за оцеляване.

Връзката между човека и поезията, е стара като света.

Тя започва от момента, когато човешките същества стават човеци.

Един ден първи­те ловци и търсачи с удивление са погледнали самите себе си в тихите води на поезията. От този момент хората не са прес­тавали да се гледат в това ог­ледало. И се виждат едновремен­но като създатели на образи и образи на техните творения. Затова мога да кажа, че докато има хора, ще има и поезия.

Но връзката може да бъде прекъсната. Създадена от чо­вешката фантазия, поезията може да умре или да се корум­пира тази фантазия.

Ако хора­та забравят поезията, те ще забравят себе си.

И ще се върнат към първич­ния хаос! (Бр. 12/1995, ЗВ)

 

(Бр. 7/2015 на „Златоградски вестник”)