Когато тези дни слушах из полунощните улици абитуриентските веселия на поредния завършващ випуск от нашата гимназия, си спомних думите на една от учителките ни при нашето завършване.
А те се отличаваха от общия хор гласове, които ни изпращаха с думи за светлото бъдеще: „За какво толкова се радвате?... Първото ви разочарование ще бъде на матурата, второто - на кандидат-студентските изпити… Ще започнете работа, където ще видите опакото на живота... Така че - и мечтите ви, и надеждите ви, ще си останат да висят във въздуха, докато съвсем паднат в калта около вас...”
Тогава се получи моментно вцепенение, но само за минута.
После пак тръгнахме из града, пеейки до прегракване, някъде докъм малките часове, вече побеляващи от утрото.
Разказвам този малък спомен, като знам, че едва ли днешните абитуриенти ще се изплашат от онова, което ги очаква. Защото разликите са огромни. По наше време, строени на двора пред училището, гневно ни се обясняваше какъв голям враг е Солженицин и затова го гоним от СССР...
И ние си казвахме: „Още един враг по-малко!”
Сега обаче Солженицин е в книжарниците, а учениците пеят „Комунизмът си отива…” Тогава на всеки ъгъл цивилният от МВР можеше да те хване за врата и да те вкара в бръснарницата…!
А сега учениците пеят за мишлетата, ченгетата и котараците... И т. н. - песни винаги е имало, но не винаги е имало СВОБОДА!
Днешните абитуриенти вкусват от нея. Въпреки житейското безредие, което ни очаква. И все пак, от редакцията на „Златоградски вестник” – „На добър път! (Бр.12/1991 г.)
(Бр. 3/2015 на „Златоградски вестник”)