Есе от Семьон

ФРАНК

„…Проблемът за човешкото щастие е проблем за външното устройване на обществото, а тъй като щастието се осигурява чрез материалното благосъстояние, следователно това е проб­лемът за разпределението. Достатъчно е да се отнемат благата от несправедливо притежаващото ги малцинство и то завинаги да бъде лишено от възмож­ност да ги притежава. И ще се осигури човешкото благополу­чие…”

Такъв елементарен, но мощен мисловен ход съединява нихилистичния морализъм с религията на социализма. Който веднъж е бил съблазнен от тази оптимистична вяра, той вече никога не ще се задоволи с непосредствената преданост към най-насьщните делнични народни нужди.

На теория в основата на социалистическата вяра е залегнала грижата за щастието на човека. Но абстрактният идеал за абсолютното щастие в далечното бъдеще, убива конкретното нрав­ствено отношение на човека към човека, живото чувство на вни­мание към околните, към съвременниците и техните настоящи потребности.

Стремежът на социалиста е човешкото щастие, но той е влюбен вече не в живите хора, а само в идеята си. За нея жертва себе си, без колебание ще обрече и другите. Съвременниците за него са не друго, а мъченици на световното зло, което той копнее да изкорени и същевременно - винов­ници за злото...

Затова тъкмо омразата към враговете на народа е конкретната и действена градивна психологическа основа на живота му. Така от голяма люпбв към бъдното човечество, се ражда великата омраза към живите съвременници. Страстта да бъде създаден земен рай, се преобразува в страст за разрушаване и вярващият социалист се превръща в революционер със същата подбуда, която е първоизточник на социалистическа­та вяра: социалният оптимизъм и производната теория на щастието.

Социализмът е мироглед, в който идеята за създаването, е изместена от идеята за разпределянето. Социализмът се противопоставя на мнението, че едничкото му желание е да отнеме богатството на имащите и да го даде на нямащите. Но то абсолютно точно предава морално-обществения му дух. Моралният патос на социализма е съсредоточен върху идеята за разпределителната справедливост и с нея се изчерпва. И този морал също произлиза от убедеността, че изобщо не е необходимо да се създават условия за щастие - те просто се взимат или се отнемат от онези, които незаконно са ги присвоили.

Разпреде пението наистина е необходима функция на социалния живот и справедливото разпределение на благините и тегобите на живота е правомерен и задължителен морален принцип. Но да се абсолютизира разпределението и да се пренебрегне създаването или творчеството, е философска заблуда и нравствен грях. Духът на социалистическото народничество, който в името на разпределението пренебрегва производ­ството и пренебрежението му граничи не само с пълно незачитане, но дори с враждебност, в края на краищата съсипва на­родната сила и увековечава материалната и духовната нищета.

Социалистическата интелиген­ция държи само на справедливото разпределяне на богатството, а не на самото богатство. В душата й любовта към бедните се превръща в любов към бед­ността. Тя копнее да нахрани всички сиромаси, но по дълбок инстинкт е против поощряване то на истинското богатство в света.

Най-трагичният и външно погледнато - неочакван факт от културната история на последните години, е този, че субективно чисти, безкористни и всеотдайни служители на социалната вяра, се оказаха не само в партийно съседство, но и в духовно родство с грабители, користни убийци, бандити и разюздани любители на половия разврат.

Това трябва да се признае открито, без злорадство и с дълбоко прискърбие.

Най-ужасното в случая е именно това, че нихилизмът на социалистическата вяра, сякаш неволно, дори узаконява престъпността и безчинството и им дава възможност да се представят в мантията на идейността и прогреса… (Бр. 15/1992 г.)

(Бр. 2/2015 на „Златоградски вестник”)