Никога не съм си задавал въпроса защо съм обичал и продължавам да обичам своите родители, въпреки че те отдавна вече не съществуват на тоя свят. Но ще кажа, че аз заобичах още по-силно и сърдечно своите родители, когато те вече не бяха между живите. Защо?
Преди всичко чак сега, в моите зрели години, аз откривам точно какви са били тези хора и какво са те направили за мен. С цената на какво себеотрицание и саможертва.
Баща ми беше безнадеждно болен, на легло, когато реши да продаде един вол - всъщност единствения вол и единственото лозе, за да ме изпрати да уча. Той самият се нуждаеше от подпора, от пари да си купува по-отбрани храни за неговата болест, но дори при такова състояние той не мислеше за себе си, а за мене. Даваше си вид на здрав, криеше под чергите зловещия оток на краката си и не даваше да се харчат „артък пари” за илачи и за доктори, и по този начин сам съкрати малкото време за живот, което му оставаше. Заради мене, по-точно заради моето учение, без което преспокойно можеше да мине и аз, и той, и всички. Аз бях тогава шестнадесетгодишен. Речи го сляп, за да различа дълбокото вълнение, когато се разделяше с лозето, което толкова обичаше, и вола, с който бе орал дванадесет години цели.
Направи го заради мене, а пък аз не казах дори едно „благодаря”. Това неказано „благодаря” и сега още седи заседнало в моето гърло заедно с тежкото и тъжно чувство, че моят баща няма да го чуе ни-ко-га!Завърших гимназия и вече се подосещах за това, което бе направил за мен баща ми, и се замислих за него с чувство на благородност и съжаление, за това реших веднъж с първите спечелени пари да му купя ябълки, защото той имаше нужда от диетична храна, а ябълки в моето балканско село не се намираха. Ха да купя днеска, ха да купя утре, отлагах от днеска за утре, докато един пролетен ден получих известие,че баща ми през нощта починал...
И тези некупени ябълки заседнаха в моето гърло и ме давят и сега -двадесет и повече години от смъртта на баща ми.Същото беше и с майка ми. Тя имаше късмет да поживее повече от баща ми, дочака да хвана служба, да си направя къща. Дойде при мене да живее - в гората, а след това и в града - вече остаряла, свита в своето сукманче, дребна жена с ръце, заприличали от много работа на копита. Гледаше ме в очите и не можеше да се нарадва на зелената ми униформа с дъбови листа. Работата е там, че аз се вглеждах в нея рядко. Увлечен в залисията на службата, не сещах как минава времето и главно - как минава то, без да седна до майка си, да й кажа нещо радостно и хубаво. Срамувах ли се, стеснявах ли се? И това е вярно: в селските семейства хората някога живееха строго, сурово. Бащите не викаха майките по име, а им викаха „мари”. Никакви външни признаци на милост и нежност! В такава атмосфера израснах и аз - научен да крия своите чувства. Аз обичах майка си, почитах я, ала нито веднъж не се обърнах към нея с „мила мамо” или „майчице"....
И тези неизказани думи заседнаха в моето гърло, ала няма вече кому да ги кажа. Мисля си с каква сладост и охота бих й ги изрекъл, но мама я няма да ги чуе.Затова ми се иска да кажа на всички, които имат още майки и бащи: обичайте ги, докато са живи, и непременно им го кажете! Непременно! Защото утре може да е късно и тогава думите за благодарност и за обич, които не сте им казали, ще заседнат - тежки и горчиви, във вашите гърла и няма да има вече земна сила да ги махне!Ако искате да купите ябълки на своите майки и бащи - не отлагайте нито миг. Ако искате да кажете „благодаря” - кажете го веднага, незабавно, защото следващият миг може да ви отнеме тази радост, вам и на вашите родители - завинаги!
Николай ХАЙТОВ
(Бр. 20/2013 на „Златоградски вестник”)